автор: Niq_Nichiq

Little Angel...
Cold,
Just to feel that I'm alive,
Just to feel the guilt on skin.
Your blood,
Your flesh makes me crave for this.
This rush that I've already killed, the lust that I've already spilled on
you.
Your eyes made me crave for this.

Станах рано. Трябваше да уча по физика. Имах колоквиум днес и както винаги бях оставила всичко за последния момент. Винаги правя така. Хаосът някак ме привлича. Не знам защо и търся хаоса у другите хора. Може би така ми изглеждат по познати.
Седнах да чета и си пуснах музика. Charon - Guilt on Skin. И пак. И пак. И пак.
Няма спиране. Защо? Харесва ми. Някак отчайващо-завладяваща е. Научих текста почти наизуст. Опитвам се да се съсредоточа, но мислите ми тичат пак обратно към снощи.
Събудих се в 3. Тъмно е. Подскочих от страх. В леглото ми имаше тяло. Топло, живо, истинско. Защо ме хвана страх? Не знам.
Събудих се в 3.15. Предното е било сън. Въздъхнах и се опитах пак да заспя.
Сънувах отново. Сънувах, че се давя в море от мляко. Беше хубаво. Въпреки,че умирах всичко беше наред. Събудих се окончателно в 4.
Днес ми е Млечен ден. Обичам мляко. Обожавам мляко. Може би заради детството, млечното дете, млечния бог... Не знам. Напоследък обаче то малко ме депресира. Странно, нали?
Отидох да правя колоквиум. Вървях пеша. И пеех. Хората се обръщаха да ме гледат, но на мен не ми пукаше много. Пеех с пълно гърло. Смутих съня на няколко котки. Избягаха панически от близките контейнери за сън. Ако прочетат това някога - извинявам се! Не съм искала. Чувствах се горчиво-щастлива.
Влязох в лабораторията където трябваше да се проведе мъчението. И пак пеех. Колегите наоколо ме гледат шашнато, а психарката с кламера пак се нерви за нещо. А аз си пея... Какво пък. Не ме е страх. Вече не ме е и срам.
Изкарах 5. Гордея със себе си. Смях се много. Радвах се.
Един колега ме докара до вкъщи. Пак пях. Защо всички ме гледат толкова подозрително? Вярно е, че пея лошо, но все пак е от сърце...
Вкъщи съм си. Гаджето се обади и в този момент в чата влезе Мълчаливеца. Попретупах разговора с гаджето, за да говоря с него. Не съм ли жалка?
След това гледах филм. Vanilla Sky. Хубав филм, силен филм. Замислих се как аз бих реагирала ако узная, че това, което преживявам е само един сън, създаден от собственото ми подсъзнание. Усмивка. Доколкото се познавам съм напълно способна сама да се подложа на тези мъки. Обичам да си вредя. Един приятел преди време ми беше казал, че ужасно обичам вкуса на собствената кръв. Сега знам, че освен това обичам вкуса и на чуждата кръв.
Не че обичам болката, самотата и другите гадости. Мисля, че все още не знам как да използвам възможностите си за другото, доброто, хубавото. То е като да имаш страхотен, нов, бърз компютър и да не го използваш за нищо друго освен дребните глупости като чат и т.н.
И всичко това само от един филм. Затова ги обичам. Карат ме да мисля, да анализирам себе си... и да се обърквам повече.

( тук дневникът прекъсва за малко)

---------

Преди малко се събудих. Легнах си в 4 следобед и се събудих в 7. Седнах пред компютъра. Не можех да си отворя очите. Ужасно ми се спеше. А се бях разнежила... Може би от топлината на леглото или от съня. Това е едно особено усещане. Все едно душата ти е изтъкана от струни, които издават звук дори от полъха на вятъра. Така деликатни и нежни са. А ако някой ги докосне зазвучава тиха, спокойна музика. Като песента на поток.
Събудиха ме бързо и звучно. Като внезапна, силна приятелска прегръдка.
- Виж това. За теб е.
Въпросното чудо, което все още ме кара да се треса от смях е това:
http://info.datacom.bg/vde/gaa.swf
Дълго време се пулих в екрана на монитора докато информацията стигне до заспалия ми мозък. Но после какъв смях му дръпнах.
Това постави началото на еуфорията. Започна Млечната фиеста.
Пихме мляко, пяхме, гъделичкахме се, гушкахме се. Все още се усмихвам като се сетя за това. Надпивахме се с мляко. Накрая чух името си - Ния.
Излязох от вкъщи като отново пеех. Този път друга песен на Charon - Little Angel.
LITTLE ANGEL YOUR WORLD CAN BE SO CRUEL
I SET YOUR WINGS ON FIRE EVERY NIGHT
I DIE FOR YOU EVERYTIME
I SEE YOU CRY
Тичах по стълбите надолу и пеех. Прегърнах го и пак пеех. Целунах го и започнах да се смея. А той стоеше и гледаше. Чудеше се какво става. Беше свикнал да ме гледа мрачна, угрижена и тъжна.
Чакахме в студа да дойде автобус. А аз подскачах, пеех, танцувах, радвах се. Той ми направи забележка. Хората гледали и се чудели какво става. Покрай нас мина някаква дама, която ме изгледа укорително. Попитах я:
- Какво има? Не сте ли виждали жив човек до сега?
А тя отмина. Засмях се. Смехът ми се понесе волен и щастлив наоколо, удари се в съседната сграда и се върна при мен на вълни. Потръпнах. Чудесно!
Автобусът дойде и ние се качихме. Имаше малко хора. Аз пак подскачах радостно. Седнахме, а той ми каза да се спра. Вместо това аз направих друго:
- Little Angel... - изпях аз силно.
В тихия полу-тъмен автобус песента прозвуча наистина ненормално. Чак аз усетих това. Но на кого ми пука.
Продължих да си пея, а той се чудеше къде да се скрие от срам.
- Престани! Излагаш се!
Аз продължих. Изпях си цялата песен. Тишина. И двайсетина човека с оцъклени очи, втренчени в мен. А аз се усмихвам. Ето я нашата спирка. Отиваме към вратата, а всички ни следят с поглед. Чувам как една баба казва зад гърба ми:
- Тая младеж много се друса.
Обърнах се рязко, а тя ме погледна ужасено.
- Приятна вечер, мадам! Извинете ме. Аз съм малко жива. Наистина се извинявам.
След това се врътнах и слязох от автобуса. А той стои там на спирката и гледа втренчено. Автобусът заминава. От прозорците гледат двайсетина загубени души, мъртвешки бледи, изпити. Приличат на трупове в моргата на неоновата светлина на лампите. Заминават в мрака.
Той се обръща към мен.
- Little Angel... - измрънквам тихо.
Той стисна устни.
- Little... - последно промърморих.
Той ме изгледа строго и... избухна в смях. Прегърна ме силно.
- Ти си луда!
След това тръгваме към близкото кафене. И двамата промрънкваме от време на време. Пях пак. Той май започна да свиква. След три години не му остана друг избор май.
Мислеше си, че съм такава заради заветната петица по физика. Но не беше. Беше заради събуждането, заради гушкането, заради млякото, заради радостта, че съм жива, заради промяната, която настъпва в мен дори и сега.
На него му беше студено. Беше омърлушен. Стоплих ръцете му, нацелувах бузите му, смуках студените му уши докато не почна да се смее от гъдел.
Прибрах се вкъщи вечерта.
Получих снимка с мен и даскала. Беше хубава. Художествено произведение от неизвестен автор. Прекрасна беше!
Сега се усмихвам. Въпреки, че преди час плаках. Щастлива и спокойна съм. Защо? Защото не съм сама. Защото ги усещам. Поне сега. Поне в този миг. Едно помахване на крилца на пеперуда. Повече не искам.
Лягам си. Усмихната. Котката, която днес прекръстих на Уцли Пуцли благоволи да спи при мен тази нощ. Леглото бавно се затопля. Унасям се. С последни усилия промърморвам :
- Little Angel...