автор: BoboDux

Беше дъждовна есенна привечер. Вятърът метеше мокрите листа по тротоара, те се въртяха на малки облаци и се лепяха по обувките на минувачите. Светлините на уличните лампи и витрините хвърляха трептящи светлини в локвите по асфалта. По улицата се изливаше тълпа от хора и се насочваше към примамливо отворените врати на концертната зала. Отвътре се носеше весела глъчка, миришеше на топло и на хубаво кафе. Отдясно до входа светеше плакат „Конкурс за таланти”.
Момиче на около десет дванадесет години стоеше под светлините на плаката. То се опитваше да се свие така, че да остане незабележимо и да не привлича вниманието на хората. Беше облечено в старо, твърде голямо за ръста му яке. Маратонките му бяха износени и подгизнали от непрестанно сипещия се дъжд. Опитваше се да прикрие под якето стара, потъмняла от времето китара без една струна. Косата му беше мокра и сплъстена, бузите и ръцете му бяха кльощави и посинели от студа. Само очите на момичето бяха живи и внимателни. Те се озаряваха от възторг, когато наблюдаваше как други весели деца влизат в залата, посрещнати с усмивки. Момичето не им завиждаше, по-скоро им се радваше. Дори за миг си представяше, че е на тяхно място и широка светла усмивка озаряваше бледото му лице. То притискаше здраво китарата към гърдите си, сякаш се страхуваше, че някой ще му я отнеме, а тя беше последното нещо, което детето имаше.
- Хей, малката! – избоботи нечий груб глас и го накара да трепне. Охранителят, едър мъж в униформа, гледаше намръщено. - Що не се разкараш? Колко пъти ти казах вече? Това не е място за просяци.
Момичето вдигна поглед и отговори едва чуто:
- Аз не прося... нищо не искам… исках само да пея...
- Да пееш ли? – изкиска се охранителят. – Тук има състезание бе, малката, продават се билети, жури оценява изпълненията, не е просто така – „искам да пея”. Хайде, върви си по пътя!
- Но аз… - понечи да възрази момичето.
- Махай се оттук, преди да извикам полиция! – гневно сви вежди охранителят.
Момичето не помръдна, само стисна по-силно китарата, пръстите му побеляха от усилието. Сякаш в очукания инструмент се криеше цялата му надежда. За секунда вятърът разроши косата му и точно в този момент от вратата се появи жена с топло палто, стиснала под мишница папка с документи. Беше организаторката на конкурса.
- Какво става, Симо? - попита тя, оглеждайки бързо момичето.
- Някаква просякиня! Казва, че иска да пее…
Организаторката се намръщи, въздъхна примирено, след което погледна момичето по-внимателно. В погледа и нямаше раздразнение, а по-скоро досадно примирение от натрапливите мераклии за слава. Беше и дошло до гуша от „таланти” и уморено им съчувстваше.
- Наистина ли искаш да пееш? - попита тя равнодушно.
Момичето кимна, без да смее да вдигне поглед.
- А пяла ли си?
- О, да. Пред цялата махала. Когато още имахме къща… И махала…
Организаторката замълча за момент. Хората около нея бързаха да влязат вътре. Никой не се интересуваше от сцената. Нещо в гласа на момичето, някаква отчаяна искреност привлече вниманието на жената. Тя се наведе, за да бъде лице в лице с детето.
- Защо искаш да пееш тук? - попита тя, леко усмихната.
Момичето се поколеба, забило поглед в краката си, след което прошепна:
- Тук се раздават награди, нали? Надявам се, че ако пея добре, ще ми дадете храна…
Думите бяха толкова тихи, че жената едва ги чу, но смисълът беше ясен. Сякаш някой я зашлеви през лицето. За момент тя се вцепени, не отронваше и дума, по плещите и запълзя мраз и почувства стягане в гърдите. Каза на пазача:
- Пусни я да мине.
Пазачът сви рамене, но отстъпи назад. Момичето отначало не повярва, докато жената хвана ръката му ръка и с топъл глас го подкани:
- Хайде, дете, не се страхувай.
Момичето се усмихна за първи път от дълго време. Слабо, колебливо, но истински. Зад кулисите на концертната зала бръмчеше като кошер. Участниците се суетяха по коридорите. Сред цялата тази суета стоеше тя, същото момиче, което доскоро трепереше под дъжда до вратите. Беше седнала на пейка до стената, топлейки ръце над хартиена чаша горещ чай. Парата се вдигаше, обвивайки лицето му с топлина. Момичето отпи предпазливо, изгори се и тихо се закашля. Техникът, който стоеше до нея, се усмихна леко:
- Внимавай.
Тя кимна.
- Благодаря. Не съм пила нищо топло отдавна…
Хора се щураха наоколо. Момичето гледаше наоколо с широко отворени очи. Всичко беше ново, лъскаво, чуждо. Чувстваше се сякаш е в сън, от който щеше да се събуди всеки миг. Организаторката изскочи иззад кулисите. Тя държеше списък с участниците, но сега се приближаваше към нея вече не като строг координатор, а нежно, почти майчински.
- Е, не си ли променила решението си? - попита тя, сядайки до нея.
Момичето поклати глава.
- Не, искам да пея.
- Обеща, но не си длъжна - каза спокойно жената.
- Никой не ме принуждава, но ако пея добре, ще ми дадете ли да ям? - попита плахо момичето.
Жената замръзна отново, после си пое дълбоко въздух. Лицето и стана по-меко, погледът и по-топъл.
- Ще измислим нещо - каза тя тихо. - Просто пей сега. Все едно пееш за някого, когото обичаш.
Момичето кимна, притискайки китарата към гърдите си. Тя леко почука по тялото на инструмента. Издаваше глух, леко фалшив звук, но за нея това беше гласът на нейната надежда.
- Струната му е скъсана - отбеляза техникът.
- Знам, - каза момичето, - но съм свикнала и другите са ми е достатъчни.
Организаторката за секунда се обърна, за да не види никой издайническата влага в ъгълчето на окото и.
- Добре, - каза тя, съвземайки се с усилие. - След две песни е твой ред. Можеш ли да го направиш?
- Мога! - прошепна момичето.
В коридора някой се засмя силно, но за момичето всичко изглеждаше далечно. То чуваше само сърцето си, което блъскаше лудо в гърдите му. Организаторката се наведе към нея, оправи яката на якето и.
- Не се страхувай от сцената - каза тя. - Тя не хапе. Просто разкажи на всички твоята история.
Момичето се усмихна плахо.
- Ще изпея моята песен за дома ни, - каза то, - който вече не съществува.
Жената кимна. За първи път от дълго време очите на момичето не показваха отчаяние, а искра - мъничка, но истинска. Залата потъна в полумрак. Прожекторите се плъзнаха по сцената, осветявайки първо един изпълнител, после друг. Музиката заглъхна и водещият, обяви донякъде тържествено, донякъде иронично:
- А сега един специален номер. Едно момиче дойде при нас направо от улицата. Нека го подкрепим с бурни аплодисменти.
В началото имаше леко, изненадано оживление в публиката. Някой прошепна на съсед:
- От улицата ли? Че и такива ли участват вече?
Някой се изкиска, друг му изшътка ядосано и тогава прожекторите обляха сцената с ярка светлина. Момичето стъпи на сцената - малко, слабо, облечено в износеното си яке, в ръцете с китара, която изглеждаше по-голяма от него. То спря всред сцената и затвори очи за момент срещу ярката светлина. Ръцете му трепереха.
- Щом искаш да ядеш, просто пей! – прошепна си то решително и изправи глава.
Пое си дълбоко въздух, вдигна китарата и прокара пръсти по струните. Инструментът звучеше грубо, на места фалшиво, но имаше нещо живо, истинско в този звук.
Първите акорди звъняха неравномерно, но секунда по-късно тя започна да пее. Гласът и беше ясен, неочаквано силен за толкова малко тяло. Тя не пееше като състезателка. Тя разказваше историята на живота си - за студените нощи под моста или пред някой вход, за миризмата на хляб, за майка си, чието лице едва помнеше, за къщата, в която някога ехтяха музика и смях. Всяка дума отекваше в залата. В началото хората слушаха предпазливо. Някой прошепна:
- Наистина ли тя сама е измислила тази песен?
Настъпи пълна тишина. Никой не помръдна, само гласът на детето изпълваше пространството, понякога се извисяваше, после се превръщаше почти в шепот. То пееше така, сякаш малкият му живот зависеше от това изпълнение. Жена от журито скришом избърса една сълза. Когато последната нота заглъхна, момичето свали китарата до нозете си и застана там, несигурно какво да прави след това. Помисли си, че може би сега ще му се присмеят, някой ще го изгони от сцената, но залата беше толкова тиха, а тишината толкова гъста, че дори звуците не проникваха през нея. Тогава някой бавно започна да ръкопляска. И изведнъж залата избухна в аплодисменти. Хората станаха, ръкопляскаха и викаха:
- Браво! Браво! Бис!
Момичето стоеше зашеметено, гледайки публиката с широко отворени очи. Организаторката се приближи първа до нея, прегърна момичето и погали косите му:
- Ти го направи, дете. Чу ли как те аплодираха? Всичко е за теб.
Момичето кимна, несигурно какво да каже. Всичко се случваше твърде бързо. Други участници започнаха да се приближават към него. Някой му стисна ръката, някои просто го гледаха с възхищение. Един от журналистите вече насочваше микрофона. Камерите щракнаха и светкавиците го заслепяваха.
- Как се казваш? - попита една по-нахакана репортерка.
Детето се поколеба, сякаш за първи път от дълго време си спомняше собственото си име.
- Ирина - отговори то тихо.
- Ирина, знаеше ли, че ще те покажат по телевизията?
- Не.
Момичето се усмихна объркано.
- Просто исках малко храна…
Момичето сведе очи. Сълза се търкулна по бузата му. Не знаеше как да го нарече. Щастие, съдба или просто доброта. Но за първи път от дълго време не чувстваше студ или страх. Някъде отвъд стената, залата все още бръмчеше, а то стоеше по средата на задкулисието, обгърната от топлина, с китара в ръце и усмивка, която нищо не можеше да изтрие.

***
Двама мъже се бяха разположили на удобните кресла в кабинета. По-младият, енергичен и нервозен, се въртеше неспокойно, сякаш го бяха напълзели мравки. По-възрастният, сивокос и започнал да оплешивява, гледаше насмешливо нервните изблици на приятеля си и се подсмиваше. Беше с лъчезарно, приветливо изражение. Двамата посмукваха от уханните си пури и тихо си говореха:
- Е, видя ли какво е станало снощи на конкурса? А за малко да изгонят това дете от входа още! На дъжда и на студа.
- Чук! – смръщи вежди по-младият и яростно смукна от пурата си. – Ама тя е виновна онази патка Милова! То какво ли може и да се очаква от нея! Когато ми се обади за детето, рекох и да го нахранят, да му дадат там някоя дрешка и да го отпратят. Ама тя не, та не – ще пее, та ще пее! Ако остане на Милова, ще тръгне да събира прошляците по улиците! Ще взема да я изгоня, та да ми мирне главата от нейните импровизации.
- Защо да я гониш? Хората са доволни от станалото. Всички медии само това пишат и приказват. То е хит на деня, ти се каниш да уволняваш… Я ми кажи, ако беше там, на входа, нямаше ли да ти дожалее поне малко за това нещастно дете?
Младият мъж не отговори, скочи енергично, извади от барчето бутилка и две чаши, сипа по два пръста и попита:
- Лед искаш ли?
- Не.
- Е, и какво искаш да направя сега?
- Ами да дадем наградата на това бездомно дете. Имаш възможност, нали си директор по конкурсите! Хората са във възторг от изпълнението му.
- Ти да не си се побъркал бе, братко? – подскочи пак младият. – Знаеш как са разпределени наградите. Знаеш на кого е обещано. Иначе догодина спонсорство на мук!
- Е, чак пък толкова ли няма пари за още една награда? – възрази сивокосият.
- Не е въпрос за парите. И аз мога да ги дам, не е проблем. Ти как си представяш, че пиклата на онова мекере Златинов ще седне на интервю до една бездомница? Аристокрацията до простолюдието! Няма как. Посмъртно няма как да се случи това. Е, нахранили са момичето снощи, дали са му и две торби с продукти, нови обувки – стига му толкова. Пък догодина, живот и здраве, ще видим. Може и да се променят нещата…
. Мислиш ли?
- Не, братко, не мисля. Надявам се, но не мисля, че и в следващите години ще е по-различно.
Сивокосият поклати глава:
- Жалко. Ще погубим още едно дарование. Детето има великолепен глас. Прослушах го отново на записа на телевизията. То е готов изпълнител, Малко шлайфане, учител, школуване…
Младият се въртеше нервно в креслото си. Изпи две чашки една след друга и едва тогава промълви:
- Братко, да бъдем реалисти и да гледаме на времето си без розови очила. Кой ти гледа сега глас, кой ти гледа можеш ли или не можеш? Важното е да можеш да платиш. Може би пък един ден ще бъдат обявени и конкурси за несретници. Не знам. Може би… Засега конкурсите са само за паралии.
В стаята постепенно притъмняваше. Двамата седяха на местата си и мълчаха. Нямаше какво да си кажат повече.