автор: LeoBedrosian

Жегата напича през редките априлски облаци. Пак съм сгрешил с дрехите. Вчера валеше и подгизнах. Днес навлякох дъждобрана и сега се пържа в собствен сос.
Гаден хотдог ми пресяда в гърлото и хич не съм на кеф.
Може да звучи жаргонно но не намирам по-описателни думи за гнилото си настроение. Тогава го чувам...
- Знаеш ли кой ти е осигурил сладкия сандвич - гърлестия глас идва някъде от дясно. Ниския, мощен тембър говори, че притежателят му е властна натура. А леките подигравателни нотки носят усещането за превъзходство и снизхождение към реципиента. Демек към мен.
Обръщам се по посоката на гласа. Материалния му носител има прическа на италиански боксьор от тридесетте и бронзов загар. Въз мускулестото му тяло е облечено в снежно бяла риза, чийто копчета скоро ще се предадат под напора на напращелите гърди.
- Дала ти го е моята партия – продължава да ми се усмихва индивидът и ми напомня, че скоро предстоят избори – А знаеш ли кой положи тия плочки дето ходиш по тях?
Явно лицевите ми реакции не са му доказали, че съм изпитал някакви положителни чувства от добронамереността на партията. Затова реши да продължи да доказва нейните достижения.
- Положи ги моята партия. А знаеш ли кой те облече в това ново яке и те обу в тия бели маратонки? – това вече започна да ми идва в повечко.
- Нека да позная, облекла ме е твоята партия?
- Абсолютно си прав, друже! Защото тя ти даде работата с която да си ги осигуриш – сега вече тембърът стана сериозен, а погледът на индивида се заби косо между двете ми очи.
- А сега познай кой осигури тези нежни слънчеви лъчи, които така галят доволната ти кожа. Сигурен съм, че вече сам можеш да отговориш на този въпрос, дори без жокер – в тоя момент цялото му тяло излъчваше сервилно раболепие, докато ръката му ми подаваше предизборна листовка. В очите му вече се четеше твърда увереност, че вече е спечелил още една електорална единица за изборната победа на своята партия.

Това му попречи да забележи едрият ми плесник, който вече се отправяше към уверената му мутра и се стовари от позицията на всичките ми сто и петдесет кила върху блестящите му бели зъби. В следващия момент погледът му не беше вече толкова самодоволен. По-скоро излъчваше онази всемирна втрещеност, която следва след природно бедствие.

- А знаеш ли от къде ти дойде това – го попитах, като се съмнявам , че може да ми отговори, имайки предвид състоянието на зъбите му в този момент – Ще ти отговоря. От миризливия хотдог, от прежурящото слънце, от неудобните дрехи и от целия ми скапан живот, дето ми ги даде твоята партия!