автор: Samanda

&
Докато човек е млад, не му остава много време за размисъл. Животът го сграбчва и го завърта в своето неспирно въртящо се колело и той рядко се сеща, че всичко има начало и край. Създава семейство, гради дом, обзавежда го, натъкмява го, стреми се да се утвърди в професията. Посвещава се на грижите за децата и чак когато те отлетят от семейното гнездо и наближи времето за пенсиониране, започва да поглежда назад – да се завръща в спомените си. Не знам дали моите ще обогатят с някой друг байт Акашовите записи, но за мен те са скъпи. Та какво е човекът, ако не сборът от всичко преживяно от мига на проплакването до последния му дъх?

Случва се, сега по-рядко, когато разговарям с някой друг, живецът в душата ми да е затиснат от споделената чужда болка. Може би не съм права, но все ми струва, че в живота на всяко човешко същество има и бели, и черни дни, а неудачите и провалите са толкова, колкото сполуките и възходите. Нито мъката, нито радостта са вечни. И все пак, светът е шарен, хората – много различни. Богатия нощем сън не го лови, че може да загуби спечеленото и придобитото, а друг може да няма утре какво да яде и пак да му е просторно и светло на душата.
&
Циганката Хумаш абу беше от тези, безгрижните, доволните от живота си хора. Не минаваше седмица да не ни навести. Тя беше седмият член на нашето семейство.
– Мюстеджеб ага-а-а-а – провикваше се още от пътната врата в студените есенни или зимни дни, когато знаеше, че дядо си е вкъщи. В селото ни имаше и кафене, и пенсионерски клуб, където се събираха мъжете през зимата, имаше и кръчма, но дядо не ги посещаваше. Петъчните молитви в джамията обаче не ги пропускаше.
– Влизай, влизай, Хумаш, да не избяга топлото! – канеше я баба вътре в стаята. Влизаше, заставаше до бумтящата печка на дърва „Бисер“ и разтриваше премръзналите си пръсти над нагорещения туч. После придърпваше едно от трикраките столчета, за които баба беше ушила меки възглавнички, завързани с връвчица за крачетата им, и сядаше близо до печката. Мухабетът* започваше с обичайния коментар за студовете. Дядо я питаше как е със здравето, дали е изринал снегоринът уличката до нейната къща, има ли достатъчно дърва да изкара зимата.
Трудно можеше да се определи възрастта на Хумаш абу. Суховата, висока над метър и седемдесет, носеше шалвари в ярки цветове, най-често с мотиви на цветя, закърпени тук-таме с друг плат, също на шарки. През зимата обикновено върху шалварите обличаше тъмно мъжко сако, подарено ѝ от някоя жена в селото. Когато се наложеше, тя бръкваше в джобовете му и вадеше оттам избеляла дочена торба, която някога е била тъмносиня. На главата си намяташе тъкано наметало на бели и червени квадратчета, с каквито се забулваха по-възрастните кадъни, когато излизаха на улицата. В едната си ръка носеше жълтеникава емайлирана кофичка с капак, годна да побере една средно голяма глава вкиснало зеле. Когато я съзреше отдалече човек, от кръста надолу тя наподобяваше поляна с цъфнали пролетни цветя, в торса – европеизиран хуманоид, а в главата – благочестива кадъна.
&
Тогава, четири-петгодишна, не се питах дали Хумаш е кръщелното ѝ име, но съм сигурна, че не е било. Сега се опитвам да отгатна как ѝ е бил даден този прякор и предположенията ми ме водят в две посоки. Хумата е сива пръст, с която в миналото селяните са измазвали вътрешните стени на къщите си. Възможно е да е продавала хума или да е ходела да маже напролет по домовете на по-заможните семейства в селото. А думата „кумаш“ в турския език означава „коприна“. Дали Кумаш или Хумаш повече би ѝ подхождало като прякор, ще прецениш сам, читателю. Може би в младостта си тази съсухрена старица е била красива и обаятелна циганка с кръшна снага. Може би е пеела и танцувала хубаво…. Може би е била свободолюбива и непреклонна пред чуждата воля – като коприната. Дреха от такава материя трудно се сгъва, знаете.
Докато Хумаш абу се топлеше до бумтящата печка, дядо отиваше до долапа и вадеше оттам таблата с филджаните, дървената захарница, кафеварката и мелничката и започваше с въртеливи движения на ръчката да мели кафените зърна. Приготвянето на кафе за гости беше цял ритуал. Дядо завъртваше долната част на позлатения цилиндър, изгребваше оттам смляното кафе с малка лъжица и го изсипваше в двата филджана. После добавяше и по две бучки захар към кафето. Водата я топлеше в електрическа кафеварка, наподобяваща открита бакелитова чаша. След като тя заври, изключваше захранването от малкото бяло ключе на шнура и наливаше горещата вода във филджаните. Баба имаше кръвно и не пиеше кафе, но аз си знаех, че и този път ще бъда лишена от възможността да опитам чудодейната напитка.
– Дядо, и аз искам кафе – присламчвах се аз до дядовото коляно.
– Малките момичета на пият кафе, нали съм ти казвал – отвръщаше той – ще почернееш и ще станеш грозна.
– Ами Хумаш абу! Тя затова ли е черна и грозна, защото е пила много кафе? – не се предавах аз.
– Ах, ти, дяволице! – възкликваше гостенката, сграбчваше ме с костеливите си ръце, гушваше ме силно и ме хапеше по бузите. Отскубвах се от кокалестата ѝ хватка, скривах се зад дървената табла на леглото и започвах да трия бузите си с ръкавите на дрешката си. След като кафето беше готово, Хумаш абу домъкваше стола си по-близо до дядо, седнал с подвити колене на пода върху тъканите черги.
– Мюстеджеб ага, тютюнът ми свърши. Дай да си свия една цигара от твоя, че кафе без пушек не върви! – казваше циганката и посягаше с дългите си пръсти към шарената кутия от халва, където дядо държеше ситно нарязания тютюн. В посребрената квадратна табакера пък нареждаше нарязаните от тънка бяла хартия малки правоъгълници. Хумаш абу отваряше внимателно табакерата, вадеше един лист, придърпваше голямата тенекиена кутия от тахан халва, пълна с фино нарязан домашен тютюн, защипваше с три пръста малко от него и го ръсеше върху хартията. После наплюнчваше единия край на хартията и с гъвкави движения на тънките си пръсти свиваше цигарата. Мърморейки, баба ставаше и отваряше горното малко прозорче.
– Ай да ви се не види и тютюна, и чудото, какво сте запушили като комини, бре хора, що си тровите дробовете с тоя пушилек? – Не бяха изречени за първи тези думи и Хумаш абу изобщо не се засягаше от тях.
– Ти пък, како Анифе, като не се тровиш да не мислиш, че ще векуваш. Не от тютюна си отиват хората, а щото им е дошло време да се преселят в отвъдното. Мюстеджеб ага, и тютюнът ми свърши, и хартията, да знаеш. Ти имаш хубав тютюн, знаеш кога да го береш, как да го сушиш, къде да го държиш, нарязваш го тънко, тънко. Като дръпнеш дваж, триж, е-е-ех – става ти едно леко на душата! Ще ми дадеш пак, знам аз, че на тавана си окачил доста низи. Пък напролет, когато кака Анифе тръгне да маже сайванта, плевнята и дама*, аз ще ѝ помогна. Тя жълтата пръст се маже с чалъм, не всяка го може. Ако нямате вкъщи, ще отидем с магарешката каручка пак да изкопаем под хълмовете на Юджека*. Може и за копанта да ви помогна. Ще ви помогна и да белите цвеклото наесен, да има и за мен някой друг буркан маджун.
Напролет тя наистина идваше да помага на баба, да мажат постройките в двора с жълта пръст, но когато трябваше да окопаем царевицата, баба току ще рече:
– Ади сега, три, четири декара царевица, ще събираме цялото село. Ще си я окопаем ние за няколко дена! – Като си спомня какви забележки правеше на баща ми, че засипва с пръст неотсечена трева, разбирам защо не е разчитала на помощта на Хумаш абу.
&
Сърбаха си кафето дядо и гостенката и все намираха за какво да хортуват. От време навреме и баба, заета я с хурката, я с плетката, се намесваше в разговора им. Аз излизах от скривалището си, намествах се близо до нея, наблюдавах и ги слушах с наострени уши. Хумаш абу ми изглеждаше много странна – различна беше от всички други жени в селото. Човек трудно можеше да определи възрастта ѝ. Можеше би е била към петдесетте, но изглеждаше много по-възрастна. В тази жена имаше нещо, което привличаше и омагьосваше околните. Под гъстите ѝ ресници тъмнееха големи бадемови очи, които излъчваха някакво странно сияние. Нямаше нищо остро и досадно в този поглед. Нямаше страх, ни безпокойство, нито тревога или мъка. Нямаше и повей от завист, злоба или ненавист в тези големи очи. В крайчеца им се беше спотаила някаква прикрита безобидна ирония. Дори когато говореше за сериозни неща, очите ѝ като че ли се смееха. Набръчканата кожа на лицето ѝ обаче издаваше, че е надживяла много трудности и житейски изпитания. Когато се засмееше с глас, оределите ѝ пожълтели зъби се показваха и будеха у мен смесено чувство на страх и жал. Сигурна съм, че никога не беше ходила на зъболекар.
Сега, след близо век, спомняйки си за Хумаш абу, разбирам, че онова, което ме е пленявало в нея, вероятно е било това, че тя винаги беше в добро разположение на духа. Не помня някога да съм я видяла угрижена и кахърна, ядосана или отчаяна, а нямаше и мъж. Дали е била вдовица или той я напуснал, не помня да се е говорило за това в нашето семейство. Синовете ѝ бяха се запилели към София, май работеха в Кремиковци.
По някое време гостенката запитваше за часа. Не познаваше цифрите, за времето се ориентираше по петкратните молитви на селския ходжа, огласящи селото от високото минаре, извисяващо се в центъра на селото. Не беше ходила на училище, неграмотна беше тази жена. Стойността на парите определяше по цвета на банкнотите.
– Како Анифе, като идвах предния път нали беше ми дала от мешаната туршия, дето я правите в голямата каца….. Бре, то вкусотия и чудо! Морковите – кътър, кътър – нямам много зъби, ама ги режа на тънки ивици и ги ям. Пиперът и доматът пък жлътнали като кехлибар. Как я докарваш, не знам ама, то друго да няма, само с топъл хляб и туршия може да се наяде човек. И от изварата, дето я правиш на топки и я държиш в саламура в гюмовете, може да ми завиеш в една хартия. Няма друга кадъна в селото, която да прави такава извара като твоята, да знаеш!
Тръгваше баба към мазето с кофичката на Хумаш абу да я пълни я с кисело зеле, я с мешана туршия, вадеше от гюма две, три топки извара и ги увиваше първо в парче найлон, после в хартия. Аз подтичвах до нея и я подпитвах:
– Бабо, защо Хумаш абу иска от нас зеле и туршия, те не си ли правят?
– Чедо, себап* е да дадеш някому нещо, което имаш в повече! Сигурно е правила, но са я свършили, проточи се зимата тази година – отвръщаше баба.
&
В един горещ юнски ден по обяд се връщахме с баба и дядо от лозето. Пътят ни минаваше през циганската махала и като наближихме къщата на Хумаш абу, зърнахме я да седи на сундурмата*. Като ни видя, тя веднага се затича към улицата:
– Мюстеджеб ага-а-а, Анифе абу-у-у, слезте, елате, отбийте се, де! Елате, тъкмо съм наготвила боб. Отскочих и до фурната. Хлябът още пари. Сигурно сте гладни! Хайде, слизайте, де!
Дядо слезе от каруцата, хвана юздите на магарето, издърпа каруцата до сливата пред къщата и завърза юларите за дървото. Когато дядо решеше или кажеше нещо, баба не се противеше.
– Хади, къзъм*, да слизаме, да опитаме боба на Хумаш абу! Слизай отзад, стъпи на ока*! – подаде ми ръка баба.
Върху пръстения под на пруста беше просната поовехтяла рогозка. Насядаха те на рогозката, а аз се гушнах в скута на баба. Потискащото усещане за бедност и нищета сви детската ми душица. Тази жена не живееше като другите хора в селото. Обитаваше ниска кирпичена къщичка с две стаи, покрита с цигански керемиди. Само три ниски стъпала водеха към сундурмата пред тях. В двора ѝ имаше само един навес, под който бяха нахвърлени небрежно два, три наръча съчки и вършина, малък курник и тоалетна, изковани от дъски. Между нейната къщичка и тези на съседите ѝ, както и към улицата, нямаше ни ограда, ни плет.
Хумаш абу влезе в една от стаите, донесе една малка дървена софра, потъмняла от бърсане, и я търкулна върху рогозката. Нареди на нея четири лъжици, сложи един голям сахан* и две малки глинени паници. Влезе за втори път в стаята и излезе оттам с две емйлирини тендежери на ръце – една малка и една по-голяма и ги остави до софрата. Отиде до печката, иззидана от три реда тухли, измазани с жълта пръст и поставен върху тях чугунен туч, отвори капака на гърнето и с една голяма дървена лъжица започна да пълни сахана с боб яхния. Не знам какви подправки беше сложила вътре, как беше го варила тоя боб, но когато ме лъхна ароматът на гозбата, устата ми се напълни със слюнка. После отвори капака на малката тенджера и сипа с една по-малка дървена лъжица в паниците варена разядка от нарязан зелен чесън и сухи люти чушки, овкусена с оцет и сол.
– Начупи хляба, Мюстеджеб ага, още е топъл, няма да може да се реже. С лъжици, яжте боба с лъжици! Ей, сладуранке, разядката е люта, да не си опариш устата! – предупреди ме тя. Никога през живота си по-късно не съм яла толкова вкусен боб! Вземах си по мъничко и от разядката, макар че беше доста люта. Като позавъртяхме няколко пъти лъжиците, бобът свърши. Тя стана и напълни чинията втори път. Накрая поднесе паница със сварен ошаф* от зелени сливи, подсладен с маджун. Невероятен вкус! Неописуем! Такова нещо не сте вкусвали! Когато приключихме с обяда, домакинята събра чиниите, струпа ги в един ъгъл, вдигна софрата, дръпна две, три метли и се пресегна към дилава до печката. Държеше го в едната си ръка и удряше с него в дланта на другата – щрака-трака, щрака-трака….. И запя: „Чай шукарие, маберунде, паламанде, чае ….“.
По едно време хвърли дилава, влезе в стаята и излезе оттам с четири дървени лъжици. Захвана ги две по две между пръстите на двете си ръце и затрака сръчно с тях, като едновременно продължаваше и да пее. Боже, какъв глас! Отнася те в небесата! А колко ситно и чевръсто пристъпваше, привела глава на една страна. Шарените шалвари се преметяха ту на една, ту на друга страна. По едно време ме хвана за ръката и ме издърпа от скута на баба:
– Хайде Сладуранке, ти ако от Хумаш ченгене* не се научиш да танцуваш кючек, коя друга ще те научи! – засмя се тя с гърления си глас.
Душичката ми хем ликуваше, хем плачеше. Песента ту ме отнасяше някъде на много високо и хубаво място, ту ме завличаше в калта. Усетих как напират сълзи в очите ми. Отскубнах се от кокалестата ѝ ръка и избягах зад къщата. Не бях виждала майка или баба да танцуват пред дядо или татко. Вкъщи всяка дума се предъвкваше по десет пъти на ум, преди да се изрече на глас. Този танц, тази веселба пред дядо, към когото изпитвах безпределно почитание, ме караше да се срамувам . От какво? И аз не знаех! Но колко хубаво звучеше песента! …. Ту весело, ту тъжно… И как хубаво танцуваше старата циганка! .....
&
Защо ви разказах за Хумаш абу ли? Защото получих първия си урок по човечност, докато наблюдавах как дядо и баба я приемаха – тя беше част от нашето семейство. Тогава, не с незрялото си съзнание, а интуитивно съм долавяла синхронното трептене на детското ми сърчице в унисон с нейното. Сигурно още тогава съм прозряла с недораслия си ум, че оръфаните дрехи и грозното, сбръчкано лице може да са само временната външна обвивка на красива, обичлива и свободна душа, която в това си земно превъплащение е останала недокосната от грубите вибрации на унижението, самосъжалението, гнева и омразата.
Та, първите си уроци по човечност научих още в детството си. Научих се да приемам хората като равни без оглед на тяхното имотно състояние, грамотност, религиозна, етническа или друга принадлежност. Хуманността и толерантността изискват да не подхождаме към другите със собствените си житейски стандарти. Да не търсим в техния светоглед и морал, в поведението и в начина им на живот потвърждение на собствените си ценности. Да не съдя, да отворя душата си за другия без предубеждения и предразсъдъци, този беше един от важните уроци от детските ми години, за който съм благодарна от сърце на баба и дядо. И най-вече на Хумаш абу.

Превод на думите от турски език:

абу – кака
мухабет – разговор
дам – обор
ок – ос на каруца
къзъм – дъще, чедо
сундурма – открито предверие
ошаф – компот
ченгене – циганка

Samanda