автор: mitkoeapostolov

Април 2006. Мидълбери, Вермонт, САЩ – градчето и колежът, където следвам от четири години. Четири момчета – двама американци, един индиец и един българин – и една кола – старо синьо Субару. Крайната цел – Ню Орлиънс, Луизиана. Официалната причина – да помогнем с разчистването на щетите от урагана Катрина. Неофициалната – любопитство да опознаем източното крайбрежие на Съединете Щати.


Бързо излизаме от Вермонт и прекосяваме щата Ню Йорк по мрежата от магистрали, които го опасват. Шофират двамата американци – аз и индиецът нямаме американска шофьорска книжка. Заобикаля ни прясно набъбналата пролетна растителност от бук, дъб и клен. Мирише на топло, хладно, студено и на трева. Продължаваме през Ню Джърси, Делауеър, Мериленд и спираме за почивка в столицата Вашингтон.


На следващия ден пресичаме границата на Юга и навлизаме във Вирджиния. Навън вече е топло. Край магистралата буйстват храсти, дървета и лиани. Продължаваме на юг през Северна и Южна Каролина. Спираме за нощувка в Атланта, Джорджия. Пред нас се открива архитектурата на съвременния американски мегаполис – целият град е опасан от магистрали, в центъра се издигат стъклено-метални небостъргачи, пешеходна зона няма, не можеш да отидеш никъде без кола.


На сутринта преминаваме в Алабама и спираме да хапнем в Waffle House, традиционна южняшка закусвалня в град Мобил. Поръчваме гофрети с масло, поръсени с кленов сироп и гарнирани с хрупкав бекон. Вече се чува силния южняшки акцент на хората и се усеща някакво спокойствие, особен тип мудност, която така отличава местните от вечно забързаните янки.


Продължаваме през щата Мисисипи, където излизаме на крайбрежието на Мексиканския залив. На това място гледката ни удря за пръв път – крайбрежието е осеяно с отломките на хилядите къщи, които са се издигали тук преди урагана. Тук-там стърчи по някоя оцеляла сграда, обикновено многоетажен бетонен монумент, чиито първи нива зеят опустошени. Изпитвам мъка за жертвите, но и възхищение пред тази природна стихия, способна да превърне модерното човешко общество в купчина отломки само за ден.


Поемаме по крайбрежното шосе. Всички мълчим, заради лунния пейзаж, който ни заобикаля в продължение на километри. Навлизаме в Луизиана. Зеленина и вода запълват пространството до ръба на хоризонта. Скоро се показва и табелата на Ню Орлиънс.


Настаняваме се в хотела и лягаме да поспим, за да съберем сили за следващия ден. След закуска се отправяме към къщата, където един от американците е уговорил да помогнем с разчистването на отломките от урагана. Преминаваме цели квартали, където не се вижда човек. Домовете са пусти, покрити с мухъл и обрасли в буйни увивни растения.


Пристигаме в етнически смесен район, където част от имотите са ремонтирани, друга не. Къщата, която трябва да разчистим е на бял мъж, който, оказва се, вече е свършил повечето от работата. Има само няколко мухлясали дъски, които трябва да изнесем от гаража.


Осъзнавам колко често преди Ню Орлиънс и колко често след това съм бил част от благотворителни инициативи. Като се замисля обаче, те по-скоро са ме издигали в собствените ми очи и очите на другите, отколкото да са променили света или живота на някой човек. Ню Орлиънс обърна огледалото към мен така, че ясно да видя трагикомичната ситуация, в която четирима здрави мъже изнасят купчина дъски, докато цели квартали пустеят.


Следобеда на този ден прекарваме на една от зелените диги по Мисисипи, наречени тук levees. Седя на тревата и наблюдавам как реката тече към Мексиканския залив. Връщам се осем месеца назад. Представям си малкия вихър, който се издига далеч над Атлантическия океан. Проследявам пътя му през Бахамските острови и виждам как преминава над южна Флорида без да издава намеренията си. И ето го пред мен – набира сили от топлите води на Мексиканския залив, за да се превърне в огромната бяла фуния, която помита Ню Орлиънс с опустошителна приливна вълна и безжалостни ветрове. Вероятно тогава мястото, където седим сега, е било под вода:

https://youtu.be/to8TaSq-xh4?si=eek-ODlg7bOvOO_3

Все още не зная, но някъде в душата ми също се е издигнал вихър. В следващите двайсет години този вихър ще прерасне в тропическа депресия, после тропическа буря, докато не премине петте ураганни нива, за да опустоши целия ми живот. През това време, всеки човек, който е бил близък до мен, привлечен от благия ми слънчев характер, ще бъде изненадващо помлян от ураганните ветрове и водната стихия.

Давам си сметка, че аз, както и моят любим Ню Орлиънс, ще бъдем периодично връхлитани от урагани. Дано и двамата имаме сили да се изправим след всеки от тях и дано тези, които ни обичат, не изгубят кураж да се завръщат.


А онова момче седи на дигата на реката и си мисли за голямата любов, която му предстои да срещне, без да си дава сметка, че то я е подминало веднъж и ще я подмине отново.


Слънцето залязва зад гърба на четиримата приятели. В сумрака те се отправят към Френския квартал (The French Quarter). Главната улица на квартала, Bourbon street, е кръстена на фамилията на Бурбоните – френската монархическа династия. Пространството гъмжи от младежи като нас – предимно бели, богати, привилегировани, дошли тук в търсене на приключение. Прави впечатление, че всички сгради в тази централна, най-богата част на града, са прясно измазани и напълно възстановени. От различни места на улицата висят мъниста – спомен от карнавала организиран тук за Mardi Gras (традиционно празненство, свързано с френската колониална история на града):

https://youtu.be/SObi_OWxB9c?si=ejJr6Dg0G8XmpiTw

Чел съм, че Mardi Gras е католически празник (буквално преведен от френски – Мазен Вторник), който се чества в последния вторник преди великденския пост (мисля, че съответства на православните Месни Заговезни). По стара традиция, в този ден на хората от народа са били позволени фриволности – например да се шегуват с краля и неговия антураж. И аз, като Mardi Gras, имам периодична нужда да изпусна парата, да се държа като клоун, да дразня и да се присмивам на авторитетите в живота ми.


Тук са прочутите барове, където преди години се е зародил джазът, където и до днес музиканти от цял свят, които обичат този стил музика, идват, за да свирят с приятели, да научат нещо ново, да се забавляват. Влизаме в един. Пълно е с хора. На малка сцена, музиканти от различни етноси свирят на тромпет, саксофон, пияно и барабани. Поръчваме по нещо за пиене и сядаме да послушаме.


Ако мога да бъда музикален стил, то това би бил джаз. Оригинален е, мелодията следва настроението на музикантите, няма твърдо разписани роли, аристократичен е, арогантен е, себевлюбен е. Не го разбирам, не го харесвам и не го слушам извън Ню Орлиънс.


На следващата сутрин се завръщаме във Френския квартал за закуска. На светло ясно личи френската колониална архитектура. Подминаваме огромни къщи – някои обковани с дъсчици, други измазани, но всички подредени симетрично от двете страни на централния булевард. Те показват нагледно смесицата от етноси и култури, която прави този град уникален.


Ню Орлиънс започва съществуването си като столица на френска Луизиана. Името му е било La Nouvelle Orl?ans в чест на дука на Орлеан, който в този период е бил регент на краля. Тази френска връзка винаги ме е очаровала, защото и аз, както и любимия ми град, имам слабост към френския език и култура.


Като дете съм израснал с историите на дядо ми от бившата френска колония в Африка – Гвинея. Прекарал съм юношеството и студентските си години в изучаване на всичко свързано с Франция. Само година преди посещението ми в Ню Орлиънс обаче, съм преживял девет кошмарни месеца във френската столица Париж. За разлика от приказната природа, архитектура и изкуство, които са ме очаровали, съм се натъкнал на силен расизъм, ксенофобия и хомофобия. За пръв път в живота си съм преминал през депресивен период. Но тук, в Ню Орлиънс, френското културно наследство се представя в много по-мека и приемлива светлина. Ето защо отново мога да рецитирам с удоволствие наум „Heureux qui comme Ulysses”.


Потомците на първите френски заселници, Каджуните (Cajuns), все още живеят наоколо заедно с други от първите заселници като Креолите (Creoles), които са меланж от всички етноси заселени в Луизиана до 1800. Често се виждат хора от смесена раса, които говорят уникални местни диалекти, изобилстващи на оригинални френски и английски думи.


След първоначалната френска колонизация, Луизиана попада за кратко в испански ръце. Наполеон си я връща, но само, за да я продаде на САЩ с идеята да финансира континенталните си войни. Всяко парченце от тази история струи от улиците на града и придава различни отблясъци на хората и местата.


Закусваме и се отправяме към местното казино, за да изиграем няколко ръце на покер. По това време играта Texas Holdem е започнала да набира популярност. Имам богат опит с картите от колежа, но е съвсем различно да играеш за по един долар с приятели и да заложиш сто наведнъж в игралната зала. Вълнувам се при всяко раздаване и играя само на сигурно. Нищо чудно, че в края на деня не печеля, но и не губя нищо. Въпреки че животът може да бъде описан като игра на покер, си давам сметка, че предпочитам да работя за парите си, а не да ги изкарвам с хазарт.


Последния ден отиваме на разходка из мочурищата край Ню Орлиънс. И до днес помня влагата, огромните дървета, покрити с мъх, лишеи и лиани. Ето ни и нас – седнали в моторната лодка (air boat), чиято предница стърчи във въздуха и пори пространството в зелените галерии на водните пътища. Тук-там бляскат очите на любопитен алигатор. Гидът ни спира лодката и предлага да улови един. След единодушното ни съгласие той мята пръчка с примка и закача малък алигатор, който се мотае около лодката, с едно движение го издърпва на палубата и предлага да го подържим в ръце.


Когато алигаторът се озовава в скута ми, бедрата ми треперят от страх и възбуда. Милвам го по грапавата кожа и се вглеждам в очите му, бляскащи зад завързаната му с примка уста. Дали и той се страхува и вълнува да е при мен? Ще минат много години преди да намеря алигатора в себе си и да осъзная, че току-що съм срещнал най-големия си страх.

https://youtu.be/CORELvN0mpI?si=1YpTO8EEOmqqWdMf

Възбудени от необикновената разходка сядаме в една от кръчмите край реката. Вечеряме наденица от алигаторско месо, която се оказва много апетитна, но неразличима на вкус от тази с пилешко.


На другата сутрин потегляме обратно на север. След това пътуване ще имам късмета да обиколя по-голямата част от Западната цивилизация. Но и до днес, когато се усамотя на някое красиво място, душата ми се връща обратно към блатата, където слънцето завихря ураганите в нея, където алигаторите дебнат мегаломанските ? копнежи, където клоуните се подиграват на смешните ? планове, където джазът я съблазнява с непринудеността си, където смесицата от култури я провокира да се постави под въпрос, където тя се чувства у дома. Je suis La Nouvelle Orl?ans.