автор: yotovava

Спи луната, покоят трепти –
моят път през морето извива.
Тлее здрачът в прощалния стих –
щом боли – значи още съм жива.

Прекипи ли зората над мен
и небето избълва ли пяна
върху прага на новия ден –
ще те питам дали ще останеш?

Тънки нишки прибоят преде
и омрежва смълчаните лодки.
Ти потегляш – незнайно къде,
надалече – без път и посока.

Знам, отдавна е гневен градът –
не понася ни стон, нито шепот.
Из квартала ни краен сноват
мрачни сенки и кашлят във шепи.

Под прозорците дебнат – без шум,
по следите им сипе се пепел
от това, дето съскат наум
и таят сред душите си слепи.

Не тъгувам – дете е светът
и се учи все още да срича.
А пък аз те обичам – до смърт.
И подир нея – пак ще обичам.