автор: ina_krein

Минаваха дни, а от Зевс нямаше и следа. Алекс не смееше да попита някое жиголо, за да не буди съмнения. Една вечер по новините съобщиха за акция на полицията - разбит нелегален публичен дом. В него било открито и тялото на сводника, застрелял се малко преди това. Показаха снимка и зеленоокият мъж заплака. Не беше го правил от години, ала не издържа. Ако родителите им ги бяха обичали, нямаше да се стигне дотук.
Навън беше тихо. Не се чуваше дори морето. Нямаше го и вятъра. Душата на младия мъж трепна от мъка и облекчение. Смъртта спасява от греховете сводници, престъпници, жигола. Дали това очакваше и него като спасение? Ангелът поклати глава.
Внезапно вятърът се появи и блъсна чело в прозореца. Изведнъж чу шума на недоволното море. Сякаш му казваше нещо, а той не разбираше. Преглътна мъчително. Не биваше да живее само със спомените за Юлия и мъката си по нея. Ала не знаеше как.
Загаси телевизора. Не бе чувал Гергана от няколко дни. Тя упорито превръщше апартамента на Гела в свой дом и беше щастлива. Или само изглеждаше така. Дали не се опитваше да се дистанцира от него? Нещо странно проблясваше в очите ѝ всеки път, когато го поглеждаше. Тревожеше го нежността, която откриваше там. А Юлия не се обаждаше. В душата си още усещаше сладостта на последните ѝ милувки и болката по нея го влудяваше. И защо Мухарем се мъкнеше след красавицата като дресирано кученце? Ревнуваше ли? Нещо ставаше с него и това го объркваше. Знаеше, че никоя не може да замести Юлия. Но какво го удряше като ритник в душата всеки път, щом си помислеше за Гретел? Иконата загадъчно се усмихна. Колко малко хората познаваха душите си!
Проблече се и слезе на долния етаж. Натисна звънеца. Чуваше сърцето си. Вълнуваше се, страхуваше се. Кой щеше да му отвори? Щеше ли да бъде сама?
Тя се появи с кърпа на главата и четка в ръка. Изглеждаше сладка. Потръпна.
-Да не си решила да подобриш рекорда по боядисване - подкачи я той и се усмихна въпреки тревогата. – Остана ли още небоядисано петънце по стените?
Гергана отвори широко вратата и го покани мълчаливо. Обичаше да си говорят без думи. Тогава не усещаше самота, а нежност, която го объркваше, но и го караше да чувства спокойствие и светлина. Пожела си винаги да може да идва тук. И тайно в душата си се прекръсти. Грешен беше и нямаше право да иска милост от Бог. Но толкова много жадуваше за семейство! И тази красива жена можеше да му помогне. Въздъхна тихо.
Огледа стените. Светеха с мек портокалов отблясък. Стаите излъчваха живот. Не разказа на Гергана за сводника. Искаше само да постои с нея и да получи глътка топлина.
Беше красива. За пръв път му се прииска да му бъде жена и вечер да го посреща след работа. Да го прегръща нежно и да заспиват заедно на голямата спалня. А сутрин да го посреща усмивката на очите ѝ. Образът на Юлия се появи и той виновно въздъхна.
-Ще ми помогнеш ли – попита тихо девойката. – Пребоядосвам коша за дрехи и столове. После ще те почерпя толумбички и боза.
Алекс направи отвратена физиономия, но му хареса разговора за дребни неща.
-Предпочитам кайсиев айс-нектар. След това да идем да си намерим кучета.
Гергана по детски се засмя. Зъбите ѝ блеснаха и той се усмихна в отговор. Стана му сладко на душата. Не бе забравил уговорката. Връчи му четка и попита палаво:
- Искаш ли друга тениска и можеш ли да я опазиш чиста? Струва петдесет стотинки от магазин втора употреба.
- Имаш съмнения в мен? - обидено се нацупи той. – Сега ще разбереш кой е повелителят на четката и боята!
Гергана донесе тениска в странен цвят с неясна картинка. Трябваше или да си пиян, или луд, а може би гениален, за да разбереш какво бе нарисувано. Алекс я погледна развеселен и облече дрехата без протести. Вятърът и ангелът надничаха любопитно отвън.
Зеленоокият мъж и смуглата красавица боядисаха коша и плетените столове бързо. Усещаха умората, но се чувстваха добре. Алекс знаеше, че ако нещо се случи, девойката щеше да му подаде ръка. Трябваше да ѝ каже за парите от сутеньора, преди да стане късно, както се случи със Зевс. Заедно можеха да ги вложат в добро дело.
Русокосият щеше да изпълни своето обещание. Щеше да направи Център за работа с деца. Щеше да наеме специалисти. И Гергана щеше да му помогне. Но по-добре да не бърза. Болката по изгубения приятел още заливаше на вълни душата му, ала виждаше в морето врата с форма на сърце и щеше да стигне до нея. Запита се какво е станало с Хензел и Гретел, след като са пораснали? Защо приказките нямаха продължения, след като битката е приключила? Животът продължава и след като победят злото. Образът на Юлия отново се появи обвиняващо.
Седяха с Морската нимфа в уютна сладкарничка. Тя опитваше от сладкото изкушение, а той отпиваше с наслада айс-нектара и мислеше за любовта. Може би същото мислеше и Гергана, защото думите ѝ го удариха като с ток.
-Майката и Георги са на онази пейка отсреща.
Двамата погледнаха едновременно натам. Мълчаха няколко минути. После момичето сподели:
- Понякога идвам само за да ги гледам. Бебчо ми липсва - прошепна тъжно тя.
- Майката беше в правото си да го отгледа - заяви смръщено Алекс.
После допълни изненадващо:
-А защо трябва да го отгледа сама? Защо да не можем да ѝ помагаме?
Наведе се към девойката поверително:
-Имам поръчка от близък приятел. Да вкарам хиляди евро в построяването на Център за работа с деца. Може да има отдел за почасови майки. Така заетите мами могат да си оставят децата, докато ходят да пазаруват или имат някаква работа.
Алекс го зяви уж спокойно, но радостно. За първи път осъзна, че никога повече няма да изпълнява „странни” поръчки. Зачака отговора на шоколадовата принцеса, опитвайки се да го прочете в очите ѝ, преди да е проговорила.
Морската нимфа се замисли. Идеята ѝ се стори чудесна. Усмихна се светло.
- Майката на Георги каза, че понякога има нужда от помощ – момичето измъкна листче с телефонен номер от джоба си и му го подаде.
- А може би има нужда и от почасова работа – вметна той.
- С какава сума разполагаме – запита делово Гергана, оставяйки сладкиша настрани.
- Не знам – повдигна рамене Алекс, - още не съм ги броил. Да го направим заедно. И ако всичко се движи по план, можем да открием Центъра около Коледа.
Тя го погледна изненадана. Въпросът увисна неизречен, но той прекрасно я разбра. Зеленоокият мъж се прокашля, погледна я в очите и заяви тихо, но категорично:
-Имам нужда от твоята помощ. Може да се наложи да се работи до изнемога. Можеш ли да го направиш за мен?
Момичето се усмихна загадъчно. Очите му светеха с блясък, от който го побиха тръпки, но му стана хубаво и образът на Юлия пак изчезна. Ангелът се усмихна и отлетя.
-Понеже онзи имот на Гела почти е продаден, ако всичко върви по план, ще мога да имам ателие на главната улица. Би ли помогнал, за да го пусна след Коледа? – запита тя.
Русокосият мъж не отговори - протегна ръка и стисна нейната. Хензел и Гретел отново влизаха в битка с опасната вещица. И бяха решени на всичко, за да я победят.
-Хайде да поздравим Георги и майка му. А после да видим какви ще ги свършим с кучетата – предложи Алекс, макар още да не бе сигурен дали е преборил страха си.
Вървяха към майката със светлокосото бебе и се държаха за ръка. Всеки периодично стискаше тази на другия, за да се спаси от страха и вълнението. Вятърът вървеше до тях и също нямаше търпение да разбере колко е пораснал бебчо. А морето завиждаше, защото нямаше как да излезе от прегръдката на брега. Ангелът разпери крила и седна на дървото до пейката усмихнат.
Майката веднага позна младата жена и се усмихна приветливо. Бебето гукаше весело и протягаше ръце към Гергана. Жената ѝ го подаде, сякаш разбираше всичко.
- Моят син определено ви харесва – каза тя и очите ѝ говореха, че се досеща коя е.
- Има вкус, затова – пошегува се Алекс, но вълнението го издаде.
Малкият се обърна по посока на гласа му и започна да пърха като врабче. Гергана му го подаде и за двете жени не остана скрита нежността, с която той гушна бебето. Допря бузка до неговата и замълча. Изглеждаха като син и баща.
-Май му е време да стане татко - весело вметна майката. – Може би вече трябва да помислите по въпроса.
Алекс и Гергана се спогледаха. Думите на жената увиснаха в хладното есенно небе, но в тях имаше истина. Двамата мислеха същото, без да го изрекат. Мислите им преминаха през косите на вятъра и се изсипаха върху пенливите вълни на брега. Морето се усмихна загадъчно и отговори с прегръдка и целувка на вятъра. А той страстно прокара пръсти по водната му кожа и морето примря от наслада.
-Адвокат Петрова днес ми звъня – вметна Алекс, докато майката говореше по телефона. – Разпитва подробно за теб.
-И ти всичко ѝ каза? – пречупи се гласът ѝ в неясна тревога.
-Казах само това, което не би те изложило на опасност – отговори кратко Алекс.
Топлината изчезна. Вятърът се уви около крехката фигура на Гергана. Беше гальовен и нежен, запя песен без думи. Детето я чу и се засмя с онзи сладък смях, на който са способни само децата и влюбените. Ангелът се надвеси над бебето и целуна челото му в благослов.
Порадваха се на малкия Георги и обещаха да се обадят скоро на майката. Струваше им се, че тя всичко знае. Едва ли така позволява да гушкат непознати детето ѝ. Може би адвокатът беше намекнал нещо за тях. Това бяха само догадки. Но бяха щастливи от срещата. Само интересът на адвокат Петрова към Гергана ги изпълваше с тревога и страх.
Хванаха се за ръце и започнаха да обикалят зоомагазините. Не стигаха до консенсус в нито един и Алекс стана раздразнителен. Искаше да се прибере у дома. Спря до светофара близо до блока им и дръпна смуглата красавица за ръкава.
- Обикаляме повече от час и не харесваш нищо. Има страхотни породи, парите не са проблем – ядоса се зеленоокият мъж. – Ако нямаш достатъчно, ще ти дам. Ще ми ги върнеш после.
- Както парите за дрехите, които ми купи преди време - хитро намекна тя.
- Ами да - отговори той и се засмя.
Беше му трудно да ѝ се сърди. Когато отиде да му ги върне от първата заплата, русокосият мъж я прегърна нежно:
-Ще ми ги върнеш, когато изляза в пенсия. Тогава може да имам нужда от тях.
С това разговорът приключи. Сега щеше да стане същото. Но понякога ѝ тежеше щедростта му. Знаеше, че не е богаташ, а всичко бе изработил, плащайки висока цена. Стисна ръката му. Прииска ѝ се да бъде мила и да приключат обиколката.
-Отиваме в магазина на ъгъла и каквото намерим, взимаме – обеща тържествено тя.
Алекс кимна. Беше съгласен. Предпочиташе да няма куче, отколкото да обикаля още като луд. Вятърът също се бе уморил да ги следва. Седна на един клон и запя тихо.
Малкото магазинче бе сгушено между хлебарница и магазин за парфюми на ъгъла. На витрината имаше животни, размахващи весело опашки. Момчето, което работеше там, явно обичаше малките същества. Често ги изваждаше от клетките и ги гушкаше. Играеше с тях и ги галеше. Говореше им и стъклените клетки светеха от чистота. Гергана обичаше да се отбива там, за да побъбри с Галин. Нещо я дърпаше към младежа, но не искаше да признае, че може би е начало на чувства. Алекс бе далеч от нея, а Галин – на ръка разстояние. Ала нещо не достигаше, за да започне флирт със симпатичния младеж.
Сега продавачът бе извадил пухкаво коте и то мъркаше върху ръката му. Щом ги видя, студентът по ветеринарна медицина се зарадва искрено и посочи кашонче до входа.
-Имам нещо специално за вас.
В картонена кутия кротко лежаха две кученца. Бяха се сгушили и погледнаха тревожно лицата на надвесилите се над тях хора. Ангелът ги погали с перата си нежно, а вятърът им направи завет с косите си. Имаха нужда от дом.
-Брат и сестра са – обясни Галин. - Семейството помоли да ги дам на хора, които ще се грижат добре за тях. Оставиха и храна. Животните са ваксинирани.
Наведоха се над кашона по-ниско. Бебетата кокершпаньоли щяха да станат любимци на малчуганите в детския център. Спогледаха се дяволито.
- Как се казват? - запитаха едновременно двамата.
- Зоро и Зара – студентът се засмя. – Така ми предадоха собствениците.
- Е, Зоро и Зара – Алекс повдигна кашончето. – Време е да ви приберем у дома.
Взеха храната, по една книга с инструкции как се отглежда куче, телефоните на ветеринарния лекар, паспортите на двете сладки същества и поеха към къщи.
Русият мъж хвана със свободната си ръка Гергана. Тя няколко пъти се обърна, за да погледне момчето от магазина. Вятърът разрошваше буйната ѝ коса и тя примигваше недоволно. А той искаше да ѝ каже, че Галин не може да бъде нейна любов и съдба. Че прави грешка, опитвайки се да пренасочи чувствата, които изпитва към Алекс, към друг. Дали чуваше, че не поема в правилната посока? А може би вятърът трябваше да стои на мястото си и да спре да се меси в живота на двамата. Събра коси и тръгна виновно към брега, където го очакваха целувките на морето. Имаше нужда от тях. Най-после в битката с палмите то беше спечелило. Временно.
- Може би пак ще си пусна дълга коса – заяви момичето, издухвайки непокорни кичури коса от очите си.
- Или е време да променим прическата - лукаво предложи Алекс и този път Гергана с глас се засмя.
- Няма да ме подстригваш повече – оплези му се глезено.
- И защоо? – обидено се оплези в отговор и той.
- Няма да ме превръщаш в момче – отговори през смях Гергана и той разбра, че вече е наистина друга.
Тя пусна ръката му, но той я хвана отново. Харесваше му тази игра с ръцете.
– Ще бъдеш най-елегантната дама в града, подстригана от майстора на вълшебните ножици Алекс.
Остави кашончето на земята. Сложи ръка на сърцето театрално и обеща:
– Няма да пипна дължината. Само ще променя формата.
А после без думи допълни: „Страхувам се, че започвам да те обичам повече, отколкото е позволено.” Виновно грабна малките кученца и продължиха към дома.
Влязоха в асансьора успокоени. За съжаление, никой не предполагаше, че ще се наложи да занесат обратно в магазина малките кученца още сутринта. Злата вещица беше приготвила нови изпитания за Хензел и Гретел и техния верен приятел Мухарем. Вятърът вееше коси по празните улици и сълзите му пареха по клоните на голите вече дървета.
Двамата спяха у Алекс, защото долу миришеше на прясна боя. Сънуваха еднакъв сън. Гонеха пеперуди в полето, а вятърът развъра лодката им и я пусна в океана. Алекс намери между скалите изоставена врата и я избута до водата. Двамата се качиха на нея и потеглиха през морската синева. Косите им светеха като слънца, украсени с накацали пеперуди. Вървяха към хоризонта, а там ги очакваше черен облак. Вятърът буташе вратата натам и не можеха да се върнат. Тъмнината приближаваше и двамата стискаха ръцете си, а със свободните се опитваха да избегнат сблъсъка. Мухарем седеше на един облак и безгрижно им махаше за сбогом.
Адвокат Петрова разговаряше по телефона. Беше ядосана.
-Намери някой друг, който е работил в Дома, когато е била там.
Явно от другата страна обясняваха, че е невъзможно.
-Невъзможно е да си обуеш панталоните през главата – сряза го тя. – Изкопай някого, иначе няма да ти платя въобще.
Прекъсна разговора и въздъхна. Дано съпругът на мъртвата ѝ сестра се пържи в Ада! Ревността му уби Даниела, а злобата му - бъдещето на дъщеря му. Но не знаеше какво може юристката. Щеше да изрине света, но да спаси племенницата си. Щеше да отмъсти за сестра си чрез обич към дъщеря ѝ. Чувството за вина я убиваше бавно.
Наля си уиски до ръба на чашата и седна пред компютъра. Време бе да събере цялата информация и да смени човека, с когото работеше. „Тази баба Сократ не може да е потънала вдън земя!“ Все някой знаеше къде се намира! А момичето, което срещна наскоро? Така приличаше на сестра ѝ! И документите водеха към нея… Каша!
Юлия уж гледаше листовете с ноти, но мисълта ѝ не беше там. Все по-натрапчиво се прокрадваше мисълта, че вече не е за Алекс, че възрастта ѝ тежи; че не може да му роди дете. „Ако наистина го обичаш, пусни го на свобода“, сякаш чу гласа на душата си. И си спомни за Костас, който бе готов на всичко заради нея, а тя го смени с младия Алекс.