автор: ina_krein

Лежаха всеки в своята стая, вперил поглед в тавана. Не им се говореше, нито им се правеше каквото и да било. Ала нямаше смисъл и да стоят тук като затворници. Време бе да излязат или да започнат да вършат нещо. Липсата на детето в живота им заплашваше да ги вкара в депресия, ако не се вземеха бързо в ръце. Ангелът и Богородица се тревожеха.
Тишината беше влудяваща. Дори вятърът и морето бяха притихнали. Сякаш споделяха мъката им. Иконата от стената също мълчеше, когато Гергана я питаше как да продължи живота си. Дори понякога ѝ се струваше, че я гледа с укор. Всъщност сега девойката имаше толкова много. Но бе загубила Георги и душата кървеше болезнено.
Седнаха пред компютъра с Алекс и заразглеждаха обяви за работа. Скоро откриваха заведение към известна верига и търсеха специалисти с английски и декоратори.
- Като ученик работех в бар – засмя се Алекс. - Бъркам коктейли като магьосник. – И добави поверително: - Имам документ и не пия, което ме прави безценен.
- Защо се отказа от тази доходна работа тогава? - полюбопитства тя.
Доближили глава до глава, изглеждаха като фигури от бял и тъмен шоколад.
- Защото - мъжът направи артистична пауза, - заради мен започнаха да се карат богати клиентки – той ѝ намигна. – Това не се хареса на шефа.
- А защо не е обявил бара само за мъже? – запита логично тя.
-Беше го направил – с кисела усмивка поясни Алекс. – Ала на богатите жени на още по-богатите мутри не се отказва.
-А ти как го правеше? – продължи тя, водена от неразумно любопитство.
-Чудесен актьор съм, можеш да ме пуснеш в Народния театър без притеснения – с тих смях продължи зеленоокият мъж. - Умея да се прикривам перфектно. Дълги години мислеха, че съм гей. Обаче не съм. Същото бе и в университета, докато учех задочно „Социални дейности”.
-Не разбирам защо – изненадана разпери ръце тя.
- Защо ли? – сега той на свой ред разпери ръце. – За да ме оставят на мира.
-А Юлия? – с ревност попита девойката.
-Друг път ще ти разкажа – измъкна се той. – Тя е изключително специална за мен.
Гергана стана и се загледа в прозореца. Той имаше образование, а тя нямаше нищо. Вятърът се опита да каже нещо през стъклото, но тя се обърна към красивия мъж. Много въпроси се блъскаха бурно в душата ѝ, но ги смири. Иконата я гледаше благо и топло.
„Какво ли е да се любиш с него? – запита се тя. – Дали е нежен и страстен, гальовен или провокиращ? Дали някой ден ще опитам сладостта на устните му?”
Въздъхна примирено. Не знаеше, че само преди секунда той е бил мислено при Юлия – гореща и покоряваща. Ала вече не бе сигурен дали за него тя е единствено желаната. Затова ловко смени темата, но тревогата в душата и на двамата остана.
- Жените на богатите мутри бяха много настойчиви. С мъжете им се разбирах добре. Повечето от тях бяха точни като клиенти в бара. Но жените им бяха ужасни. Преследваха ме. И не признаваха думата „не“.
– Но нали си работил и като жиголо – изненада се тя. – Не разбирам.
-Тогава бях ученик в горните класове на гимназията. Още не си вадех с това хляба.
- А кога… - започна, но засрамено спря.
-Някой ден и това ще ти кажа – обеща той и излезе от стаята, за да не я наругае.
Гергана усети, че трябва да се извини. Но щеше да изчака поне час. Беше трудно.
Когато влезе при него, думите избягаха от устата ѝ, но той я разбра прекрасно.
- Когато жените нямат любов, стават кучки; ала когато получат вярно приятелство, стават човеци – в знак за примирие заяви той. – Никога не ме питай за работата ми.
- И те уволниха заради жените в бара? – тя се опита да смени темата, но не успя.
-Да - отговори ѝ просто той. – Но мъжете им ми останаха верни приятели.
Когато Алекс споделяше нещо от живота си, Гергана имаше усещането, че иска и тя да направи същото, ала не можеше. Миналото ѝ бе нощ без луна и тя бягаше от искрени разговори с бясна скорост. Не бе честно - доверието изискваше същото в отговор. Ала не бе готова да разказва за ужасите, преживени в Дома. Нито да довери как оцеля след грешката да последва Инквизитора. Някой ден щеше да му разкаже, но не сега.
Младият мъж стана, наля чаша вода, подаде ѝ я и я върна към реалността.
- Сега обаче мога спокойно да кандидатствам за тази работа. Ще изиграем една сценка с теб. Ще кажа, че си моя жена. Така на теб няма да досаждат, а аз ще имам алиби защо не свалям мадами. Ти за каква длъжност смяташ да кандидатстваш в новото заведение? – обърна се към нея делово Алекс.
Тя не отговори веднага. Бе далече. Алекс се вгледа в лицето ѝ. Все още бе слаба и бледа. Напоследък не се хранеше, пиеше само чай без захар. С тревога забеляза сенки под красивите ѝ очи. Мъката по детето ги топеше. Особено нея. Трябваше час по-скоро да си намерят работа. Ангелът и Богородица се спогледаха и белоперият отлетя. Имаше много работа. „Който си мисли, че на ангелите е лесно, да дойде да се сменим“, каза си тихо.
Морето отвън одобрително блъсна с вълна брега, а вятърът се завъртя около скалата. Работата бе спасение, но как можеха нечовеците да говорят с Хензел и Гретел за това? Облаците затанцуваха над балкона, а палмите им се оплезиха закачливо. Денят криеше в пазвата слънчеви чудеса. Морето стана като стъкло и пак се появи врата в него.
- Мисля да пробвам с дизайна – нерешително каза тя. - Нямам диплома по специалността, но имам усет и вкус. Мога да правя аксесоари, да виждам пространствено помещенията, да комбинирам цветове и материи, да виждам в главата си украсата за стая или зала. Ако не стане, ще работя в кухнята като помощник-готвач. Мога да измислям рецепти за ястия. Цар съм на вкусна безмесна храна. Сътворявам деликатеси от нищо.
- Значи отиваме да щурмуваме? – Алекс я подръпна закачливо за косата.
Усмихнаха се. Толкова леко, че дори не го забелязаха. Тя наведе глава към него и тъкмо я вдигна, за да вдъхне аромата му, когато телефонът на русия мъж иззвъня. Той погледна екрана. Лицето му поруменя и Гергана изненадано занемя. Мъжът излезе бързо, забравяйки отворена вратата.
Гергана дочуваше откъслечни реплики от разговора. Разбра, че се обажда Юлия, и изпита ревност. „Значи можеш да бъдеш жиголо и пак да обичаш жена – кисело установи тя. - Няма невъзможни неща за сърцето. А твърдеше, че не понасял жени.“ После студена вода я заля внезапно. Това можеше да бъде краят на отношенията между двама им. Заради Юлия зеленоокият мъж можеше да я помоли да напусне жилището, а в момента тя още нямаше работа. Започна да трепери. Зачака той да се върне и да ѝ каже каквото и да е, само по-бързо да разбере истината. Започна да се моли горещо на Богородица мислено.
Опита се да е спокойна, когато Алекс се появи на вратата, но не успя. Устните ѝ бяха побелели, стискаше длани. Младият мъж седна до нея, сложи ръцете ѝ в своите и гледайки я право в очите, заговори нежно:
-Мисля, че трябва да поговорим – започна меко Алекс. – Обади се Юлия, на която държа много. Тя е с доста години по-голяма от мен. Заедно сме отдавна. Занимава се с класическа музика. Рядко се виждаме, защото е цигуларка и пътува непрекъснато. Обичаме се по особен начин. Сега има възможност да бъде за малко тук. Ще ти платя хотел за нощта. Не се притеснявай. Щом тя си замине, ще те взема пак у дома. Съгласна?
Гергана мълчеше. Усещаше как светът се руши, а вятърът блъска вратите на морските порти. Искаше да се отворят всички, да я погълнат заедно с нейната мъка, с дребния ѝ нещастен живот и всички преживени обиди. Ревнуваше го от Юлия, искаше да крещи и да къса, но нямаше право. Погледна към вятъра, но той замълча. Нямаше какво да ѝ каже сега. Спасителната врата в морето отново се бе изпарила. Сети се за баба Сократ от Дома. В такива случай възрастната жена казваше: „Супа, супа, ма без месо и картоф – гола вода“. Стана ѝ горещо от страх. Почувства се предадена. После леден вятър я обгърна.
Той се вгледа в лицето ѝ с изненада и попита директно:
- Нали не си влюбена в мен?
- Не – вдигна ръце отбранително тя, а искаше да признае обратното.
„Не съм влюбена - заяви на себе си. - Не мога да се влюбя в него. Не трябва. Какво тогава разкъсва душата ми и иска да го прегърне? Защо желая да го целувам...” Объркана, продължи да се убеждава: „Той е моят духовен брат. Ние сме Хензел и Гретел“ - повтори натъртено Гергана. Но пак не можа да убеди себе си в заявеното. Сърцето говореше друго.
Алекс се засмя. Изглеждаше успокоен от нейния отговор. Прокара ръка по косата си и се загледа в прозореца. Това му попречи да види болката ѝ. Когато се обърна към нея, тя вече бе сложила маската на спокойствие и дори студенина. Гледаше го в очите прямо.
- Това е добре, защото съм с Юлия и нямам намерение да ѝ изневерявам с никого.
Гергана мълчеше. „Странни думи за жиголо“, помисли си раздразнена. Нямаше смисъл да моли да спи в кухнята. Нито да му разказва колко се страхува от хотели, защото ѝ напомняха мрачните дни, когато бе принудена да придружава там възпитателя си и да изпълнява извратените му представи за интимност, след които ѝ се искаше да е мъртва. Излишно бе да обяснява и как се страхува Инквизитора да не я открие. Алекс беше пределно ясен. За него бе Гретел – сестрата, с която ще преборят злото. Може би наистина беше по-добре така. Ангелът се засмя загадъчно. „Колко са глупави понякога хората“, помисли си с умиление той и разгледа съдбите им, които никога нямаше да се разделят.
Зеленоокият мъж пристъпи към нея и прошепна извинително:
- Обичам Юлия. Но... в теб има нещо, което ме кара да изпитвам вина, сякаш вече съм ѝ изневерил. Остани и се наспи в спалнята. Ние с Юлия ще отидем в хотел. Така можем да палуваме шумно, без да притесняваме никого. Моля те, не се влюбвай в мен. Сърцето ми не е готово за раздяла с жената, на която дължа живота си няколко пъти.
Тя кимна, а сълзите напираха. Болеше я, не искаше да бъде така. А какво очакваше – той да се влюби в нея? Имаше го само в романите. Трябваше да е благодарна, че е приятелка и сестра за него. Трябваше, но не бе. Жената в нея се бе събудила и го искаше като мъж. Бурята мина този път малко встрани. Може би всичко щеше да се оправи. Може би Алекс наистина беше различен. Имаше малка надежда обичта да премине в любов. Дори да останеше само илюзия, тя отчаяно се нуждаеше от нея сега. Защото беше човек и имаше нужда от обич. Иконата прегърна душата ѝ нежно.
Гергана включи котлона да си направи чай. Опитваше се да не слуша веселото му тананикане в банята, докато се приготвяше за любовна среща. Щеше ли някога и тя да има такъв миг да се приготвя за някого, когото обича и е готов да направи за нея всичко? Погледна иконата, но тя мълчеше. Погледна и през прозореца, но вятърът беше изчезнал. Ангелът надничаше през белите облаци загадъчно. Имаше дълбоки тайни в живота на Алекс, които той криеше ревниво и наистина имаше нужда от време, за да ги сподели с нея. Особено защо е с Юлия толкова дълги години. Сякаш изплащаше заем.
Девойката седна на табуретката пред масата. Малкият Георги ѝ липсваше. Усещаше празнота в сърцето си всеки път, когато легнеше сама на голямата спалня. Мислеше какво прави той, колко ли е пораснал. Питаше се и дали няма начин да се сприятели „случайно” с майката и да бъде близо до него. Може би, ако се съгласи да роди дете на Алекс, той ще я обикне, както обича Юлия. Тази идея я накара да се усмихне, а после да стисне очи. Можеше и да няма деца. Толкова удари бе понесла от Инквизитора, толкова пъти бе кървяла от неговите извратени представи за секс, че щеше да бъде чудо, ако можеше да бъде майка някой ден. Но имаше право на надежда и се хвана за сламката.
Младият мъж се показа на вратата и тя прикри с въздишка болката си. Облечен в черен елегантен панталон, бледосива риза и мъжко бижу от кост на врата, излъчваше красота и първичност. Изпита желание да го прегърне, да изпие аромата му и капките вода, останали по косата му. Сърцето ѝ не искаше да се подчини – препускаше в ускорен ритъм и тя се обърна, за да се успокои. Иконата я гледаше благо и девойката се сепна.
- Успех и приятно изкарване – пожела му сдържано Гергана, за да не заплаче.
После се приближи и го прегърна. За секунда гърдите ѝ бяха до неговите. Ароматът ѝ се сля с неговото ухание. Не бе си позволявала да пристъпва към Алекс, но сега ѝ се прииска да бъде първата, която да го докосне тази вечер; първата, която да допре устни до неговата уханна кожа. Усещаше топлия взор на иконата и душата ѝ се смири.
- Пази се – прошепна му нежно, целувайки го по бузата и той се засмя.
- Голямо момче съм – щипна я по бузата закачливо и излезе, но душата му трепна.
Тя стоя до късно пред телевизора. Гледаше канала за градините и уж се радваше на прекрасните цветя, които показваха, а мислеше непрекъснато какво правят двамата сега. Ревнуваше ли наистина, или само се притесняваше да не остане без покрив? Представи си как седят с Алекс в люлката под цъфналото дърво, което виждаше на екрана. В мислите ѝ той държеше ръка ѝ и я гледаше усмихнат. После прокарваше длан по лицето ѝ и я притегляше към себе си - без думи я целуваше нежно. Устните му бяха меки и топли. Усещаше докосването им в сърцето си и не искаше видението да свърши.
Вятърът ѝ прошепна нещо, но тя не го разбра. Или не искаше да признае пред себе си. Бе сладко и прекалено горчиво онова, което се бе родило в душата ѝ без позволение.
Събуди се от тяло, което я притискаше. Изпищя и започна да го блъска с ръце и крака. Бе тъмно, за миг загуби ориентация. Страхът обхвана като паяк душата ѝ и тя изкрещя.
- Какво правиш, по дяволите? – недоволният глас на Алекс разцепи мрака, издървайки пияната Юлия от нея.
- Тая кукла ми изглежда сладка – заваляше Юлия думите. – Защо си я скрил тук? Искам да си направим тройка, не е честно да я пазиш само за себе си. – Жената я сочеше и се опитваше да се върне обратно.
Зеленоокият мъж я избута трудно от стаята, Юлия беше едричка. Не различаваше ясно думите им, но гласът на Алекс звучеше гневно, а цигуларката се оправдаваше.
След малко Алекс се върна. Личеше, че е вбесен. Опита се да се извини неумело.
-Ивинявай, Юлия пийна повече и отказа да отидем в хотел. Можело да я разпознаят. В нощното шкафче има ключ за бравата. Заключи се и спи спокойно. Прощавай – наведе се и я целуна по бузата. – Утре всичко ще се оправи, обещавам.
Мъжът излезе тихо, а тя стоеше сред тъмнината. Бе чувала тези думи стотици пъти. Нещата обаче не се оправяха. Не можеше да остане тук. Не можеше да отиде и на хотел. Пияна или не, Юлия можеше да я нападне отново, когато Алекс не е в апартамента. Те се обичат, тя трябва да си отиде. Къде? Въпросът блъскаше разлюления кораб на нейната малка надежда и той се разпадаше на толкова малки трески, че никоя от тях не можеше да послужи за врата в морето от болка. Дочуваше шумоленето на листата отвън и знаеше, че с нея будува и вятърът. Смъртта бе нейното спасение. Животът ѝ не бе нужен на никого.
Мина в кухнята на пръсти и вдигна очи към иконата. Пак я гледаше с укор. „На кого изоставяш Алекс - питаше тя. - Ти се спасяваш в морето, а него изпращаш отново да бъде жиголо ли?” Иконата говореше с душата на Гергана тихо. „Гретел не изоставя Хензел.“ Душата ѝ преля от сълзи. Пак погледна иконата – Богородица я прегърна нежно.
-Трябва да останеш – прошепна тя на момичето. – Алекс има нужда от теб.
-Трябва да останеш – блъсна коси вятърът в спящото стъкло на прозореца. – Лунният принц е в беда. Твоята сила ще бъде и негова. Предстоят тежки изпитания.
- Трябва да останеш – изрече без думи сърцето ѝ. – Само с него можеш да достигнеш брега чрез обич.
Гергана се прекръсти пред Божията майка и се поклони. Взе тънкия дълъг нож и шиша за лед и се прибра в спалнята. Намери ключа точно където ѝ каза Алекс. Превъртя го два пъти. Сложи шиша до възглавницата, а ножа стисна в дясната си ръка и се унесе.
„Ако намеря работа утре, ще поискам аванс - каза си, преди да заспи. - И веднага ще си намеря квартира. Ще бъда близо до Алекс като неговата сестра.” Гретел не изоставя Хензел в приказката. Тя няма да изостави своя обичан брат в реалността. С мисълта за възможно решение на дилемата с Юлия момичето успокоено заспа, но сънува кошмари.
Събуди се с болка в гърдите. Главата на Юлия се бе забила снощи като гюле в крехките ѝ ребра. Облече зелената рокля, защото ѝ напомняше Алекс, сложи малко гланц на устните си и се ослуша. От другата стая не се чуваше шум. Излезе на пръсти. Вратата на стаята им беше открехната. Знаеше, че не бива, но надникна и силно я заболя.
Лежаха прегърнати - Алекс с глава върху раменете на едрата Юлия. Излъчваха спокойствие и сладост, каквото имат правилите любов. Двамата още спяха.
Виновно се дръпна. „Чуждата любов гори по-силно от най-жаркия огън и горчи повече от страшна отрова“, казваше баба Сократ. Погледна спасително към иконата. Очите ѝ мълчаха, но бе леко усмихната. „Понякога ти завиждам - прошепна Гергана – твоите мъки са свършили. А моите сякаш няма да имат край.“
Направи си кафе в кухнята и покани вятъра. Остави чаша за Алекс, който обичаше студено кафе и потегли за интервюто за работа със заключено сърце.
Звънна по пътя на зеленоокия мъж, но той дълго не вдигаше. Накрая все пак чу гласа му в слушалката.
- Събуди се – подкани го тя. - Вземи такси и пристигай. Опашката за новия ресторант се вижда от километри.
- Бях забравил – извини се сънено той. –¬ Идвам веднага – обеща и тя се засмя, въпреки че душата ѝ все още беше свита като кълбо от тръни след инцидента.
Снощи чуваше звуци от съседната стая, преди да заспи. Този път стоновете на удоволствие бяха на Юлия. „Дали прилага всички нови техники в секса и с нея“, запита се тя. Юлия, както изглеждаше, бе бисексуална и агресивна след прием на алкохол. Всичко, което бе чула от другата стая, я навеждаше на отчайваща истина – Алекс обичаше Юлия. Иначе не би търпял пиянските ѝ истории и вероятните изневери, докато пътува по концерти из целия свят. „Жените, казват, са странни и необясними - замисли се тя. - Мъжете са същите като нас, но не си го признават.”
Застана на опашката за интервю и веднага се отдръпна крачка назад. Мъжът пред нея се бе окъпал в парфюм. Скъп, тежък, ориенталски. Напомни ѝ Инквизитора и потръпна. Би се преместила още, но можеше да си изгуби реда. Внезапно той се обърна към нея и се засмя. Зъбите му светнаха, а усмивката му бе по детски широка. Стана ѝ симпатичен и леко кимна с глава за поздрав на непознатия ром.
-Я, и ти ли си от нашите? – застреля я с предположение той.
Тя го погледна изненадано и младият мъж присви очи хитро като котарак.
- На нас приличаш само на боя. Иначе си от друго тесто – огледа я безцеремонно от глава до пети, а после подаде ръка. - Приятно ми е, Мухарем – готвач и гей. Последното не казвай на никого, защото няма да ми дадат работа.
- Защо ми го казваш тогава? – усмихна се тя.
- За да не ми се сърдиш, че съм толкова готин, пък не те свалям – засмя се в отговор той и я напуши смях. Младият мъж определено не влизаше в графата „красив и готин”.
– Защо стоиш толкоз назад? – продължи да разпитва той фамилиарно.
Гергана направи знак с ръка, сякаш си вее с ветрило.
- Малко си се поокъпал в парфюм – деликатно се опита да му обясни.
- Душице златна! – възкликна обидено той. - Парфюм за двеста евро, чиста стока. Как да не се къпеш у него?
В този момент извикаха тяхната група и девойката се обърна назад. Алекс още го нямаше и тя изпита неприязън към Юлия. Старата любов ръжда не хваща. Това не бе любов, а ръжда. Любимата на Алекс не ѝ харесваше. Познаваше женската агресия (в интерната директорката не можеше да я понася, защото бе по-красива от нея, и я тормозеше непрекъснато). Самоубийство бе да обичаш някого толкова, че да му позволиш да те манипулира. Алекс бе умен, силен и благороден и тя се молеше да не позволи Юлия да го превърне в послушна марионетка само защото не може да различи любов от ръжда.
Вятърът тревожно докосна нейните мисли, а морето изпрати висока вълна към брега. Тяхната любов беше странна - не можеха нито времето, нито човеците да я превърнат в ръжда. Сигурно затова бяха по-щастливи от хората. Разделяха се и се събираха всяка сутрин или през нощта. Такава любов искаше и Гергана - щеше да я спаси от болка и самота, превръщайки се във врата в морето. Ангелът отново разпери над нея крила. „Някои хора имат души като слънце - помисли си той. – Това момиче е от тях.“
Интервюто се проточи. Задаваха въпроси почти като на предишното събеседване, но сега тя отговаряше каквото искат да чуят; създаде усещането, че е наясно с всичко, докато всъщност нямаше много понятие за какво става въпрос. Важно бе да получи „да” и щом излезе от залата, потърси с поглед Хензел, но го нямаше. Вместо това, ухилен до уши, отвън я очакваше Мухарем с предложение, на което не можеше да устои.
- Захарен памук и кола на пейка по крайбрежната улица. Но нали знаеш...
- Знам - засмя се тя и двамата избраха пейка на припек.
Есенният ден светеше тихо и кротко, за пръв път от много изминали дни Гергана се смееше на простичките шеги на рома, спокойна, че има работа и утре ще се изнесе, ако поиска. Само трябваше квартирата да е сигурна. Вятърът се завъртя на пети – беше съгласен и вече имаше нещо наум. Даже щеше да го обсъди с ангела и Богородица.
Девойката гледаше морето и знаеше, че то не издава хорските тайни. Беше по-силно от съдбата и по-нежно от човешка ласка. Тръгна си успокоена под ръка с вятъра и през цялото време не виждаше ревността на морската вода, която остана сама.
Когато се прибра и влезе в коридора на малкото жилище, я очакваше изненада.
Алекс седеше пред компютъра, слушаше музика на слушалки и гледаше в пространството. Приближи се и го докосна. Чертите му изглеждаха удължени, очите му не излъчваха блясъка от вечерта. Нещо лошо се бе случило.
- Къде е Юлия? – попита внимателно тя.
- Самолетът ѝ излетя преди малко – отговори глухо той. – Замина за поредното турне по света.
- Кога ще се обади пак? – продължи да пита, а ѝ се искаше да го прегърне като бебе и да го стопли с тялото и душата си.
- Когато намери време сред „важните” си ангажименти. Последният път беше преди половин година.
- И ти стоиш и я чакаш? – не довърши ядосана тя.
- На жиголото не е разрешено да има чувства ли? – озъби се изненадващо той. – Щом съм работил това, значи нямам сърце? И ти ли си като всички останали? Мислех, че си различна и ме разбираш. Явно не е така. Махай се!
Тя гледаше изненадано мъжа пред себе си. Морето се беше отворило и погълнало всичко до последната спасена треска. Дали душата щеше да издържи чакането? Макар да чу думата „махай се”, прекрасно осъзнаваше, че Алекс няма предвид това. Не я гонеше нито от своя дом, нито от своя живот. Просто болката бе непоносима и искаше да остане сам, докато дълбоката рана в сърцето му спре да кърви.
- Питах само дали ще стоиш и ще чакаш – продължи спокойно тя. – Няма ли начин да бъдете заедно, щом се обичате? Не може ли да се чувате, или да си пишете?
- Много е сложно, няма да разбереш – тъжно отговори той. – Мога да чакам колкото е необходимо. Един ден тя ще се върне при мен, защото ѝ давам всичко, без да поискам нищо. Кариерата ѝ няма вечно да бъде във възход и тя няма винаги да е млада.
- Пропусна интервюто за работа – глупаво вметна тя, защото не знаеше какво друго да каже.
Нямаше представа как да го успокои, а да наговори думи, които не означават нищо, не искаше.
-Един познат се обади на шефа, утре поемам бара – проговори след малко той.
Тя мълчеше, но той знаеше, че е там. И това му действаше като нежен балсам за раната, която зейна след заминаването на Юлия. Протегна ръка назад и стисна нейната силно.
- Без да се явиш на интервю? – изненадано попита тя и придърпа стол до него.
- Живеем в България – кисело поясни той. - Всичко, за съжаление, е възможно.
- Искаш ли чай? – попита Гретел, измъкна ръка от неговата и включи котлона.
- Искам бутилка уиски и Юлия да ме прегръща през нощта – почти изкрещя Алекс.
Гергана изгаси котлона и влезе в банята. Пусна топла вода и заплака. Затова, че не можеше да помогне на Алекс. Затова, че не можеше да прегърне Георги. Затова, че не виждаше врата в морето, а водата заливаше босата ѝ зъзнеща душа. Ангелът долетя тихо.
Навън вятърът тъжно събираше листа от паважа и се опитваше да ги върне по дърветата, но не можеше. Есента бе дошла и скоро дърветата щяха да останат по монокини. Голота, по-страшна от бурята в летните нощи. Защото означаваше смърт.
Морето събираше последната топлина на слънцето, за да облече вълните с тях. Очакваше и тази нощ нежната прегръдка на вятъра, а той се губеше някъде. С какво палмите и оголяващите дървета бяха по-хубави от нейната синя магия? Морето не знаеше отговора, затова чакаше своя любим до брега, както Алекс чакаше Юлия.
-Искам да ти разкажа за нея – след един час се появи на вратата Хензел. – Тя за мен е и любима, и майка. Измъкна ме от група, в която се тровех с марихуана. Плати ми изчистване в Испания. После ми уреди поддържащо лечение. Да, много по-възрастна е от мен. И да, както вече разбра, е бисексуална. Но на нея дължа живота си няколко пъти. Само на нея ѝ пукаше дали ще остана жив. Затова не мога да я заменя с друга. Заради мен напусна милионер в Гърция, който я обожаваше. Завинаги ще бъде част от живота ми.
Гергана го прегърна. На някой му е пукало за него, докато никой никога не бе протегнал ръка, за да я спаси. Всъщност, баба Сократ я криеше в стаята на чистачките. Но бързо я уволниха. Не мълчеше за злоупотребите с храна в Дома и директорката намери начин да я разкара. Имала е и майка. Но е умряла. Така ѝ казаха.
Зеленоокият мъж бе нейната врата в морето. И тя нямаше да пропусне шанса да се спаси чрез любовта си към него. „Половината спасение е да откриеш кого да обичаш“ – каза си тя успокоително. – Другата половина е тази любов да те направи силна.“
Седнали на един клон на дървото, вятърът и ангелът си говореха тихо:
-Какво ще правим с тези две красиви души? – поинтересува се вятърът.
-Каквото сме обещали – поглади крилата си ангелът. – Ще ги спасим.
Юлия седеше в самолета и пиеше уиски. Мислеше за Гергана и Алекс. Тревожеше я младостта на момичето. И красотата му. И самотата на зеленоокия мъж. „Това, че нещо е обещал, не означава, че няма да заобича друга. Ти остаряваш, момиче, а мъж не обича жена по команда. Май е време да си намериш друг. Или пак да се върнеш при Костас.“ С тези мисли в главата се огледа наоколо и мило се усмихна на един симпатичен господин.