автор: snejenbor

По земята летя сякаш някой ме гони
с мечти до небето сияят издути балони.
И всеки пръпнал се с вик на земята гони мечти
до сетния дъх...до бравата на дверите божии..
а горкия врабец все подскача чирика..
с надежда троха да намеря си вика.
Защо...защо не сме като птиците
а все искаме трупаме.. да има премного че и
за внуците и все ненаситни и алчни
стъпкваме близки и чужди сякаш само
ние сме важни.До кога ли?
Додето затрупат ни вещите..
строшат ни и костите плещите
накрая се гътнем немили недраги и клети
само с китчица цвете
ако някой ни сложи в ръцете.