автор: vesan

Защо шумите вие, о войнстващи витии?
Защо с анатема заплашвате Русия?
Какво ви възмути? Литовските вълнения?
О, оставете; спор е това между славяни,
домашен, стар, съдбовно натегнал. Нежелани
са тук словата Ваши, и те не са решение.

Отколе помежду си бяха
враждебни двете племена;
везните неведнъж клоняха
към тях, към нашата страна.
И кой ли в спора стар ще надделее
Свадлив поляк ли, верен ли руснак?
Славянски ручей ли в морето руско ще се влее?
Ще ли пресъхне то? Въпрос това е пак.

Махнете се: не сте разбрали
Вий тези кървави скрижали;
За вас е чужда, неразбрана
семейната вражда. В мълчание
обвили са се Прага, Кремъл
за вас; И блазни ви измамно
страстта на смутното ни време -
И мразите ни непрестанно…

Защо? Кажете: Да не би ли
защото сред руините пламтящи на Москва,
пред наглостта надменна на арогантна сила,
която вас уплаши, не сведохме глава?
Затуй ли, че във бездна повалихме
възседналият царствата кумир,
и за Европа с кръв платихме –
свободна да живее, с чест и мир?

В словата си сте страшни – опитайте на живо!
Или героят стар спокойно си почива
безсилен да завинти щикът от Измаил?
Или пък царят руски останал е без слово?
Или пък спор с Европа за нас е нещо ново?
Или пък от победи руснакът се е уморил?
Или пък малко сме – от Перм чак до Таврида,
от финските скали до огнена Колхида,
От Кремълската твърдина
чак до китайските предели
гора стоманена не ще ли
да вдигне руската страна?...
Така че, пращайте витии
към нас децата си със злоба.
Тук, сред полята на Русия
и те ще си намерят гроба.


Клеветникам россии
Александр Пушкин

О чем шумите вы, народные витии?
Зачем анафемой грозите вы России?
Что возмутило вас? волнения Литвы?
Оставьте: это спор славян между собою,
Домашний, старый спор, уж взвешенный судьбою,
Вопрос, которого не разрешите вы.
Уже давно между собою
Враждуют эти племена;
Не раз клонилась под грозою
То их, то наша сторона.
Кто устоит в неравном споре:
Кичливый лях, иль верный росс?
Славянские ль ручьи сольются в русском море?
Оно ль иссякнет? вот вопрос.
Оставьте нас: вы не читали
Сии кровавые скрижали;
Вам непонятна, вам чужда
Сия семейная вражда;
Для вас безмолвны Кремль и Прага;
Бессмысленно прельщает вас
Борьбы отчаянной отвага —
И ненавидите вы нас...
За что ж? ответствуйте: за то ли,
Что на развалинах пылающей Москвы
Мы не признали наглой воли
Того, под кем дрожали вы?
За то ль, что в бездну повалили
Мы тяготеющий над царствами кумир
И нашей кровью искупили
Европы вольность, честь и мир?..
Вы грозны на словах — попробуйте на деле!
Иль старый богатырь, покойный на постеле,
Не в силах завинтить свой измаильский штык?
Иль русского царя уже бессильно слово?
Иль нам с Европой спорить ново?
Иль русский от побед отвык?
Иль мало нас? Или от Перми до Тавриды,
От финских хладных скал до пламенной Колхиды,
От потрясенного Кремля
До стен недвижного Китая,
Стальной щетиною сверкая,
Не встанет русская земля?..
Так высылайте ж к нам, витии,
Своих озлобленных сынов:
Есть место им в полях России,
Среди нечуждых им гробов.

1831
Повод за написването на стихотворението са речите във френската Палата на депутатите, призоваващи към въоръжена намеса в руско-полското военно стълкновение. В писмо до П. Вяземски от 1 юни 1831 г. Пушкин казва: „За нас метежът в Полша е фамилно дело, старинна, наследствена кавга; ние не можем да съдим за нея според европейските впечатления, какъвто и да е, впрочем, нашият начин на мислене“. От спомени на съвременници знаем, че Пушкин се е боял от нова европейска (френска) интервенция срещу Русия.