автор: BoboDux

На родителите ми

Не затворих прозореца,
духна вятър и разпиля
недовършените ми строфи.
А на устните ми горчи
само чашата с вино.
Всеки ден пиша писма,
но не ги пращам,
защото ръката замира
щом стигне до листа.
Пак съм на кръстопът -
като указател в полето,
който не води до никъде.
Като стара дреха
намятам мъглата
и тръгвам по пустия път.
Къде са гласовете,
които ще ме прегърнат
през хиляди километри…
Тези, чийто думи и поглед
лекуваха всяка тревога.
Без тях този свят опустя
и в чашата вино – отражение
на злобната, изкривена луна.