автор: radi_radev19441944

Къде ли си? Светни ми за минута!
Теб в много сътворения те има.
В безцветните ми есени се лутат
усмивки от мъгли и пантомими.

Теб има те в рефрен за Беатриче.
Откривам те в пулсиращите ноти
и в паузите от тъга надничат
вселени от очите на самотник.

Виола соло нонстоп ми говори
с акордите на морно аморозо.
С фантомите от нощния прозорец
лудеят ветрове и еднорози.

Щурците имат свои партитури
и лудости в цигулка на Алати.
Танцуват лунно лунни трубадури
с любящата прегръдка на тъгата.

Но мисля си - все някога ще съмне.
Забравените раждат се отново.
Не искам на душата да е тъмно.
Забравата е нощ и спяща сова.

Отбий се пак за малко да те видя!
Студено е от мъртви орхидеи.
Аз имам свои Арго и Колхида *,
но слънцето, но слънцето къде е?

Забравата е сън и смърт на живо.
Празнувам сам поредната забрава.
Наливам си, наливам си, наливам
и пее ми бутилката: „Наздраве!“