автор: pastirka

Всички момиченца на шест годинки като мен искат непознатите хора да ги забелязват и да им се радват. Затова, когато с мама и татко пътуваме с влака и трябва да чакаме на някоя гара, аз заставам в средата на гарата. Покланям се и казвам с висок глас двете си имена, както прави оня чичко, кайто представя артистите, когато участват в концерт. И
започвам да пея или да рецитирам. Песента не е детска, а е от тези, които моите каки си тананикат и са научили от радиото. Наричат ги естрадни. А стихотворението е от детската градина – последното, което моята учителка ми е дала за тържеството. Обичам да ми ръкопляскат и се радвам, когато на малките ми рамена поникват крилца. Усещам ги тези галещи перушинки, наистина ги усещам, а това ме кара да се усмихвам щастливо
Днес мама ми каза, че чакаме гости. Понякога дошлите са много скучни и аз не им се радвам. Когато е приятеля на татко Георги Сорака, (кой ли му е дал това странно име?), си „умирам от щастие“! Чувала съм големите да казват така, макар да знам, че смъртта не е хубаво нещо. Просто някой изчезва завинаги, скриват го в земята и ти никога повече няма да го видиш. А чичо Сорак е най-добрият от всички хора, които познавам! Поне сред мъжете! И знаете ли защо? Когато си играем на криеница, той влиза в гардероба между дрехите, а аз се правя, че не знам и го търся ли търся. Накрая, разбира се, го откривам, а след това се заливам от смях! Да ви кажа ли и коя е най-добричка от жените? Леля ми, разбира се, сестрата на мама, която живее на село и ми прави чудесни вкусотии! Щом ме чуе, че пея не „Капри, Капри...“, както правят по радиото, а „Катми, катми, ядат ми се катми, ядат ми се...“, тя запрята ръкави и след час от съседната стая с огнището се разнася оня аромат, който бих познала и в съня си. Мама ѝ се кара, че излишно ме глези, но аз започвам да я обичам още по-силно и знам, че до края на живота си няма да забравя какво е правила за мен. И за да ѝ покажа тази детска обич, тичам с всичка сила, щом я зърна, че се прибира от полето и се хвърлям да я целувам. Тя започва да ме хока и гласът ѝ много прилича на бабиния: „Ех, че си ми целувачка! Спри се бе, детенце, потна съм, прашна съм, какво си ме запрегръщала!“ Но аз си знам, че се прави на строга и не ми се сърди. А после я хващам за ръка и вървя щастлива с нея по пътя докато стигнем къщата. Нали и вие разбрахте защо за мен е най-добрата жена на света?
Вълнувам се. И съм нетърпелива. Днес щял да дойде свако – мъжът на обичната ми леля. Поглеждам често през прозореца. Валяло е и мама не ме пуща вън да си играя, защото пак ще трябва да пере дрехите ми, ако ги изцапам. И аз обичам да бъда чистичка, от малка съм си „чистофайничка“ – татко ме нарича така. Той казва също, че за него аз си оставам малката му дъщеричка. Но нали скоро сложихме поредната черта на касата на вратата, а тя не лъже – пораснала съм с цели пет сантиметра! Вие също като мен знаете, нали – малки са само бебетата!
Изведнъж зелената порта се отваря и в двора влиза с едри крачки мъжът, който от сутринта чакаме. Зад клоните на сливата до оградата виждам спрелия камион, а свако носи една касетка пред гърдите си и я крепи, да не изпадне това, което е в нея. Черешиии! Пресрещам го по пътеката, той се навежда и аз си вземам една шепичка. Ех, че са сладки! Хубаво узрели, хрупкави и червени! Слагам по две зад ушите си, така, както татко прави винаги, щом ми купи от магазина и излизам на улицата. Покатервам се на високото стъпало на камиона с върховно усилие и отварям вратата като герой. Сядам на мъжкото сако, под което усещам, че има и нещо друго, но пъргаво се насочвам към шофьорското място. Премествам дупето си, оказвайки стабилен натиск на това, което е под мен и протягам ръце да стигна кормилото. Залитам, много малко не ми достига да го хвана, и с ново засилване се озовавам там, където искам. Натискам клаксона и, хванала волана, сияя от щастие, представяйки си, че съм подкарала големия камион. Натискам още веднъж бибитката, та всички да чуят!
От къщи, тичайки, излиза гостът ни и нещо подвиква, но аз не го чувам. Страхувам се, че сега ще ме свали от шофьорската позиция и довършвам „карането“ с още един оглушителен клаксон. Той отваря вратата и се плесва по челото. Сакото, на което бях седнала преди малко, е почервеняло от сока на смачканите ягоди, завити от свако грижливо в касетката под него. Пазел ги е да не ги пече слънцето, но ето че не можа от мен да ги опази.
- Какво си направила, лудетино? - гласът му се опитва да бъде строг, но смехът напира в очите и, като ме прегръща със силните си ръце, ме сваля от камиона.
През това време дотърчава и мама, разбрала по бързото му излизане от къщи, че съм сътворила поредната си беля. Той ѝ смига, давайки ѝ знак да не ми се кара и после бързичко обяснява:
- Бях сложил в една касетка набраните сутринта ягоди и рекох да ви ги донеса, но сега не знам как ще ги ядете – може би на сок...
Мама гледа притеснено изцапаното от смачканите ягоди сако и се чуди какво да каже. Отваря уста и ядът ѝ вече е изтънил гласа ѝ като оперните певици, които обича да слуша по радиоточката. Свако ме понася бързо по пътеката към къщи, а аз се чувствам така, сякаш двамата с него бягаме от нейния бликнал майчински гняв.
Пред отворената врата на коридора ни чака татко – ухилен до уши и сякаш горд от постъпката ми.
- Нали ти казвах, баджанак, че имам две дъщери и ми се е родило едно ... мъжко! За момче е гласена тази малката, за момчееее! По всичко си личи! Ей на – и камиона ти е готова да подкара немирницата, добре че не беше оставил ключа на таблото. Току-виж го е превъртяла и наистина запрашила с твоята голяма машина!
Мама пристига след нас, понесла смачканите от мен ягоди, а от касетката малки провиращи се капки шарят стъпките ѝ с червените си ягодови усмивки.