автор: CheGuevara

"Самотата е прегръдка, която ни обгръща, когато трябва да намерим себе си." Хулио Кортасар

Радина отпи глътка от ароматното кафе, май вече трето за деня, и подложи лицето си на лекия бриз, който напираше откъм морето през широко отворения прозорец .
Обичаше тези утринни часове на спокойствие и блажена самота.
Рижавата котка, която досега дремеше на перваза на прозореца, разбра по щракането по клавиатурата на лаптопа,че идва времето за сън върху коленете на Радина. С провлечени бавни стъпки се настани там и притворила блажено очи, запреде котешката си песен…
Радина сърфираше умело след стотици котенца, примамливи чашки кафе и чаровни моми сред цветя и птици, които се въртяха в странен хоровод в тези ранни часове из социалните мрежи. Търсеше интересни новини, четеше покани за далечни пътешествия и кълнеше на глас политици и журналисти, които се надлъгваха като за последно…
Между многото информационна плява едно малко съобщение накара сърцето й да се превърти направо в гърдите .”Корабът Алкаид пуска завинаги котва на брега и е продаден за скрап…”Не можеше да повярва,че е дошъл краят на този красив кораб, с който е свързан един съкровен момент от нейната младост. През годините тя следеше сводките на Тексим и следеше пътуванията му из далечните морета и океани, понесъл в здравата си стоманена гръд нейната тайна. Нима може такъв кораб да умре, да се превърне в разтопено желязо и да остане далеч от песента на вълните?...
Радина притвори очи, болката й усети даже котката и тя скокна припряно, притаи се пак до прозореца.
Мислите на Радина бяха вече далече назад в годините, в една прекрасна пролетна вечер в морския град и двама влюбени, които си нямаха дом да приютят любовта си. Тя живееше със съквартирантка, а много строгата хазайка не допускаше гости в квартирата. Той моряк от Тексим, който трябваше да дели малкия дом, състоящ се от 2 стаи с родителите си и малката си сестра.Дълги години беше моторист на кораба „Алкаид”.”Алкаид е толкова красиво име за кораб!” казваше той.”Алкаид е най-ярката звезда от съзвездието Орион!”И сочеше към звездното небе, от където на бездомните влюбени им се усмихваше Орион.
Обикновено Алкаид товареше и разтоварваше в Бургас, но този път имаше промяна и беше акустирал на Варненското пристанище. В тази красива пролетна вечер той я поведе към своя единствен дом през последните години. Приюти ги корабът.
Когато влезе в тясната каюта тя сякаш се потопи в един друг свят. През филистрината едва-едва се процеждаше лунната светлина, чуваше се равномерния пулс на морето, а от далечината – песента на корабните сирени.
В тази нощ, на тясната корабна койка, Радина стана жена и в душата й завинаги остана тази нощ и този кораб – Алкаид.
Житейските бури излязоха по-силни от любовта им. Всеки заживя по свои закони, отплава по собствения си фарватер, но си останаха приятели, чуваха се по празниците, а тя щом погледнеше звездното небе, диреше съзвездието Орион и в душата й светеше тази най-красива и ярка звезда- Алкаид.
От дългите години, прекарани в морето костите му с годините създаваха проблеми, след пенсионирането си се приюти в колибата на лозето в края на града и там ,от високо, виждаше далечната синята лента на морето.Това му стигаше. Когато го налегнаха и по-сериозни болежки, се прибра в апартамента в града и се чуваха все по-рядко, защото жена му бдеше все покрай телефона. Затова и Радина разреди обажданията, да не му създава излишни проблеми на стари години.
Но сега, след тази новина за Алкаид Радина реши да му звънне, да сподели болката си с него.
След няколко позвънявания в слушалката се настани хриптящ глас на жена, която явно не обича телефонните обаждания от непознати.
„Ако искате да говорите с мъжа ми – няма го, утре ще струваме 9 месеца от смъртта му.”
За втори път днес сърцето на Радина се заблъска припряно в гърдите й, не можеше даже дъх да си поеме.Изказа съболезнования, извини се за безпокойството и затвори слушалката.
Значи заедно с Алкаид си беше отишъл и той. Почувства се двойно ограбена и безсилна срещу неумолимото време и обстоятелства.
Облече се бързо и скоро асансьорът я смъкна до входа на блока. От кварталната бакалия купи бутилка вино. Цветя и свещи щеше да вземе на гробището.
Дълго се лута, докато открие гроба. Вече му бяха направили паметник и от снимката я гледаше той, с онази загадъчна усмивка, която помнеше от години.
Сложи цветята във вазата, запали свещичка и преля от виното. После приседна на пейката и запали цигара. Сълзите се търкаляха по страните й и последните слънчеви лъчи ги правеха златни.
Така стоя,безмълвна, осиротяла, докато небето над нея постепенно потъмня, посипаха се милиардите звезди, а там, малко над чертата на хоризонта мъждукаха звездите на Орион с най-ярката от тях Алкаид.
Беше й останала само тази звезда и тя щеше да й свети, докато и тя се понесе нагоре…към звездите и Алкаид завинаги.

Ружа Велчева