автор: Kutsulan

Ето така изглеждаше нашата улица преди и ето как изглежда сега. Унилото и навъсено небе на сегашната снимка е само бонус, добавящ към контраста.
О, нашата нова улица! Просто погледнете твърдата настилка с нейните прави като лазерен лъч редове от тухли, призоваващи за най-дълбоко смирение във всяко едно така жалко и несъвършено човешко същество, път чист и девствен точно като мозъците на онези, които са подписали заповедите за ремонт. Но в тяхна защита, те имат тук 5-6 парламентарни и правителствени структури и легион от такива във всеки един малък град и село. Вероятно този, който е подписал документите, е видял само „Ремонт на улицата“ и си е казал „Иха, давай да даваме!“, докато действителната идея и детайли така и не биват схванати, губейки се някъде по тръбите на административния пренадут лабиринт. Първоначалната идея вероятно е била родена в тухлената глава на някой човекоподобен бюрократ. Но предполагам, че е по-добре за безопасността на всички.

Устойчивост. На екологичния жаргон това означава устойчивост към климатичните промени, или стремеж към екологично-целесъобразен начин на живот. Преди да започнат да изтръгват дървета и тротоари с онзи си техен апокалиптичен ентусиазъм, отстрани на пътя гордо кацна голям плакат, който разказваше на жителите за инициативата на града за създаване на екологично устойчиви квартали. Наистина еко-устойчив квартал. Край на пилеенето на ресурси - пари, гориво, каквото ви хрумне - за подрязване, почистване на листа и всички онези досадни неща, свързани с поддръжката на дърветата. Цяла улица от тях, представете си само спестяванията! Много добре. Един мой приятел наскоро ми каза, че не много отдавна са направили същото и на неговата улица. Последователността е ключа към успеха.

Погледнете. Преди, велосипедистите и колите си поделяха пътя. Сега има нова, без дупки улица само за колите и нова, без дупки лента само за велосипедите. Сега онези два голфа, черен и бял, които се състезаваха с 80+ км/ч, техните контрастиращи цветове нагло в унисон с контраста между тяхната луда газ и мижавото, тип „глупаво малко градче“, ограничение на скоростта, вече няма да застрашават никого. Особено сега, когато има три прегради под формата на стърчащи полуострови със засадено в тях дърво, редуващи се от лявата и дясната страна и които би трябвало да принудят шофьорите да забавят (или поне да им загатнат да не се състезават успоредно по двойки), евентуално да спрат и да пропуснат насрещния трафик, преди да ги заобиколят и продължат. До следващото такова препятствие. Подозирам обаче, че реалността ще се окаже различна, всъщност много по-добра, неочаквано дори за тези, които са проектирали плановете. Шофьорите просто ще дупят лудо надолу по улицата на зигзаг, чувствайки се като следващия шампион на Индикар. Вече видях няколко. Наистина се справят добре с тези зигзази при високи скорости. И изглежда наистина се наслаждават. Да не говорим, че някои са наистина хардкор и - островчета или не - просто карат директно направо. Първото от тези млади дървета вече лежи съборено, седмица след като беше засадено, изкоренено и обезобразено, две красиви следи от гуми в прясната пръст, стремглаво втурнали се симетрично от двете му страни. Така че, сега ще можем да гледаме мини-Индикар състезания безплатно, от време на време с привкус на истински зъл офроуд екшън. Яко!

Винаги съм смятал, че велосипедите на улицата са наистина ефективни в забавянето на колите. Шофьорите обаче също са хора с чувства. Те също трябва да могат да се насладят на карането, без велосипедите да ги дразнят отляво и отдясно, улицата трябва да е само за тях. Така че сега имаме и двете - щастливи шофьори и щастливи колоездачи, безплатни състезания и деца, каращи безопасно отстрани. Само че велоалеята свършва точно там, където преди две-три години блъснаха едно дете. Тази около 70-100-метрова ивица с ограничение от 30 км/ч рядко вижда нещо под 50 км/ч. И защо да трябва да е по-малко? Хубава, права, вече равно асфалтирана, точно пред автобусната спирка, където децата, отиващи на училище, могат да се насладят на сутрешното състезание. Преди няколко дни, докато пъшках и пуфтях на старото си раздрънкано колело, черен мерцедес ме задмина с поне 70. Но този случай може да се брои за изключение, искам да кажа, че повечето коли през повечето време се ограничават с не повече от 60. Освен това, някои определени марки автомобили са неофициалната дефиниция за сериозна психична диагноза. Така че всъщност аз съжалявам този шофьор. Но както и да е. Децата с колела на нашата улица, с изключение на онази 70-100-метрова ивица, където ще се наслаждават на изживяването да бъдат част от местното Индикар състезание на големите батковци, сега трябва само да внимават за супербързите електрически велосипеди. Човек никога не знае дали те ще карат по улицата, или по велоалеята, в зависимост от това как се чувстват. Дори направиха тази ивица малко по-тясна от преди, един вид за по-голяма концентрация на действието. Според мен обаче тази част от улицата не е чак толкова за притеснение, така де, колко често ученик на колело бива блъснат от кола? Да не говорим, че преди това шофьорът трябва първо да премине през три дървета. Ако колата оцелее, тогава детето би било като допълнителен бонус. И ако това се случи, винаги е нечие друго дете. Така че всичко е наред.

Новите пешеходни пътеки по новопавираната ни улица са тесни. Толкова тесни, че двамина по-дребнички едва биха могли да вървят един до друг и, ако се опитат да го направят, често ръката на този от външната страна се мотка в червената зона, т.е. велоалеята, която е боядисана в червено. Много тъмно червено, цвета на старо петно от кръв. Сега, след като вече съм живял тук от известно време, имам подозрение, че цветът е избран нарочно. Всеки друг, който не е на колело, трябва да се пази. И някои велосипедисти с добре развита гражданска съвест, с право действат по такъв начин, че да ви напомнят за това. Те нарочно удрят нищо неподозиращите пешеходци отзад с дръжката на кормилото, която удобно идва точно на нивото на лакътя на пешеходеца, продължавайки диво да въртят напред с гръмки псувни, бързо заглъхващи в далечината, като ехо от тракащото кикотене на конник без глава с надрусана тиква за Хелоуин под мишница. Едно лекичко докосване с летящия велосипед може да накара някой да крещи от болка. Червена зона означава червена зона. Точка по въпроса. Освен това в нашия град има неписан закон, че пешеходците са престъпници. Колите рядко спират напълно пред пешеходната пътека, като през повечето време поддържат напрежението продължавайки да натискат с не толкова бавно пълзене напред и карат хората на нея да ускорят крачката си, или бързо-бързо да се втурнат през оставащата част на пътя. Могат да се видят сакати и възрастни хора, едва движещи се, внезапно започващи да скачат като газели, като пехотинци, тичащи към безопасността на землянката пред настъпващия танк. Но какво толкова се тревожим за възрастните хора - някои от тях вече имат отлична подготовка от реалния живот от времената на войната. А сакатите, те така или иначе се нуждаят от повечко движение и упражнениe. Ето как се учи едно общество да прегърне културата на велосипедите и да спаси планетата. Ако сте пешеходец, вие не рекламирате велосипедите и следователно другите не гледат на вас като на образец на екологично съзнателен гражданин. Така че, или научете правилния начин, или продължете да бягате като заек от храст на храст със свръхускорен сърдечен ритъм, в крайна сметка завършвайки или в болница, където ще има достатъчно време да преосмислите живота си, или на шест фута под земята, където няма повече да давате примери за лош начин на живот. Велосипедистите са дори по-добри от автомобилите в даването на добър урок на пешеходците. Велосипедистите на практика никога не спират на пешеходна пътека, независимо от това дали майки с деца, или каквото и да е там, се опитват да пресекат. Велосипедистът има повече граждански права, той е по-висше същество. Веднъж, докато се прибирах вкъщи с колелото си, имах глупостта да спра за майка с малко дете, която чакаше да пресече на пешеходна пътека. Тя ме погледна с недоверие с широко отворени очи, като огромни чинии за вечеря, но вместо пълни с вкусна лазаня, те бяха препълнени със страха на преследвано от ловци животно. Нейният инстинкт да не се доверява на велосипедист, дори и ако е спрял и се усмихва, инстинкт, изкован от години опит, който я накара да се поколебае за една секунда, я спаси този ден. В следващия момент една жена се появи изневиделица изотзад на велосипеда си, като неистово звънеше със звънеца на колелото си и ми крещеше и ругаеше (на тукашния език звучи наистина яко), за това, че съм бил спрял за някаква си двунога женска проста форма на живот, с мини-двуножче, държащо се за ръката й, разрязвайки въздуха точно пред носа на онази майка, която току-що беше разбрала, че наистина съм спрял заради нея и вече беше поставила срамежливо единия си крак на пътеката. Почувствах се толкова виновен, че в невежеството си съм се опитал да бъда мил с пешеходците. Няма място за тях в нашето съвременно общество. Кърваво червена зона - дръжте крайниците си далеч от нея, че иначе...! Свикнете с тази нова тясна пътека. Тази нова велоалея ще ми помогне да работя върху прицелването си в лактите на пешеходците и върху уменията си да ругая. Наистина не ми се отдава.

Мислех, че са малко над петдесетина дървета, но жена ми всъщност преброи повече от седемдесет. Вероятно много от тях са били засадени отпреди времето на много от чиновниците с тухлен мозък, гладни за подписване на големи и малки решения, с тези бързи си и притрепващи върху химикалката и хартията пръсти, като дебнещи се с погледи каубои от уестърните, застанали един срещу друг по време на дуел, с револверите си в кобурите. Тези модерни бързи като светкавица с писалките си “каубои”, тези съвременни превъплъщения в реалния живот на КлинтИстууд-и, ХенриФонд-и и ДжонУейн-овци, смело и мълниеносно размахващи наляво и надясно, като самураи в разгара на битка, мощните си химикалки с добре отрепетирани движения, живеейки в собствените си екшън филми за градски чиновници супергерои, може би не осъзнават, че след всеки подпис, така красиво изографисан, може да има сериозни последствия. Но, за да бъда честен, в тяхна защита трябва да кажа, че си представям, че е наистина трудно подобно прозрение да проникне в такова плътно и дебело тухлено съзнание. 70+ силни здрави красиви дървета, безмилостно унищожени. И някои от тях се съпротивляваха наистина здраво, така де, преди и последният корен, все още държейки се за последните дребни трохи от онази животворна пръст, най-накрая да бъде изтръгнат, оставяйки голяма мокра груба рана в земята. Някои от корените бяха дълги 4-5 метра. Един, истински впечатляващо як гадняр, на практика унищожи градината на съседа ни точно пред ошашавените очи на горкия човек. Единственото, което той можеше да прави, е да гледа на екшъна със стоицизма на истински философ, станал свидетел на края на света. Но всичко е на по-добре. Всичко в името по-голямото добро. Няма повече корени на дървета, които бавно, но сигурно да изкорубват изотдолу алеите на хората и внимателно положените улични настилки. Сега, след като тоталното унищожение вече приключи, всичко се връща към нормалното си състояние, хубаво и чисто отремонтирано, дебело павирано. От хаоса се роди един нов малък свят: нова улица.

На някои жители от квартала им трябваше истински кураж, за да могат да преживеят всичко това. Тези, чиито стари калдъръмени алеи и каменни градински стени, изпръскани - по начин, по който само природата може да го направи през мигновението на десетилетията - с петна и линии от гъст зелен мъх, граничеха с новото оформление на улицата, трябваше да призоват най-дълбокия си себеотрицателен патриотизъм, за да им помогне да останат с всичкия си. Но бяха трудни времена. Спомням си, че един от нашите съседи (същият онзи философ-стоик), всеки ден търпеливо наблюдаваше цялата тази бъркотия, от време на време пафкайки цигара и след това като пациент с ОКР последователно, много усърдно и щателно, измиташе с голяма метла паважа на алеята си от натрупалата се от ремонта мръсотия. Или какво беше останало от него. Друг тичаше нагоре-надолу по дължината на старата си каменна градинска стена като пренадрусал се с кокаин тасманийски дявол в клетка. Добре, че културата на оръжията не е толкова популярна тук. Обзалагам се, че в този момент в главата му са били само картечници и атомни бомби, съдейки по погледа в очите му. Но сега те са щастливи. Те трябва да бъдат! Всичко е ново и чисто в тухла и камък. Само няколко запълнени с нов цимент дупки върху онази мъхеста каменна стена, напомнящи като пресни белези върху зараснали рани за изпитанието.

Новата улица и нейните тухлени пешеходни пътеки са по-безопасни от всякога. Пчелите и всички онези живи твари с ненаситен, гаргантюански апетит към сочната сладост, струяща и капеща от вишневите цветове през пролетта, бяха истински кошмар, достоен за писателското въображение на Стивън Кинг. Понякога всъщност чак се налагаше да бягаме, че да се спасим колкото се можеше по-бързо от цялото това бръмчене и жужене - някои от тези преохранени пчели, с черни изпъкнали, лишени от емоции плашещи очи, бяха толкова огромни, че вероятно биха могли да отхапят главата на човек и вероятно и притежаваха особено развит вкус към онези подгизнали от алергии нещастни души. Истински бяхме загрижени за нашата безопасност, така че често се втурвахме да бягаме като пощръклели. Сега най-накрая сме в безопасност от онези летящи, космати, напоени с мед чудовища с жила, онова райрано в черно-жълто обезумяло Луфтвафе, досаждащо на всеки един невинен минувач, осмелил се да се приближи до тяхната територия. Няма повече ужасени писъци и неистово махане с ръце и спринтиране на къси разстояния в опит да си съхраним скъпия ни живот. Ще се смеем небрежно и ще се припичаме на слънчевите лъчи, вървейки по правия каменен път. Само дето прекрасната сянка на тези дървета я няма вече. Е, какво пък толкоз, постоянно ни натякват, че имаме нужда от повече витамин D тук на тези географски ширини, така че предполагам, че така или иначе тази сянка не ни е необходима, много по-добре сме без нея.

Улицата е така чиста и спретната сега. След няколкоседмичния период на цъфтеж на черешите, пухкав килим от розови цветчета я покриваше по цялата й дължина. Безброй от тези паднали на улицата венчелистчета създаваха зрелищна бъркотия, достойна в своята си преходност за четката на най-видния от импресионистите, или тази на някой от известните японски художници от старото време, обсебени до такава степен на - подобно на това на маниак с ОКР - състояние на съзнанието от тяхната ефирна трансцендентност. Спомням си как вятърът, който шумолеше в дърветата, издухваше вълни от черешови цветове и игриво ги издигаше в палави розови усукани въздушни дяволчета, заплитайки венчелистчета в косите на млади жени, карайки ги да се усмихват и да се смеят. Този радостен смях обаче може да бъде толкова досаден, нали знаете. Особено на следващия ден след интензивно обикаляне по кръчмите в петък вечер. Чисто и тихо.

Имаше много птичи гнезда на онези, фрашкани с пчели, дървета. Спомням си. Често ги обсъждахме, докато си правихме спокойно онази половинчасова разходка до центъра в онези петъчни вечери, като от време на време пристъпвахме в забързана крачка около райони с по-висока концентрация на птичи тор по земята, загатвайки за реалната възможност за интензивен огън с течни снаряди, който можеше да започне по всяко време от гнездото горе. Сега дърветата ги няма, а с тях и всички гнезда и безбройните безмилостни бомбардировки. Най-накрая ще вървим безопасно по правия равен тротоар, без да мислим за и без да разработваме стратегии, светкавично създадени на момента, за избягване на птичи изпражнения по пътя ни към кръчмите. Паважът сега е толкова чист, може би само прашинка тук-там, присъствието й само подчертаващо безупречността на редиците сиви тухли.

Сега, когато пролетта (както си му е реда) дойде отново, ясно чувам по-малко чуруликане на птици. Преди това беше едно непрекъснато, скърцащо до пълно раздразнение, кресчендо в ушите. Беше толкова силно, че всъщност трябваше да затворим прозореца на спалнята в опит да заспим. Затвореният прозорец обаче не беше голяма пречка за какофонията навън. Дори разпознавахме някои от изпълнителите, всеки със своя собствена мелодия и график на пеене. Някои бяха бавни и желаещи. Някои бяха като препили грачещи груби гласове в късна караоке вечер. Някои вероятно си мислеха, че Металика и Рамщайн са група сополиви аматьори, които всъщност би трябвало да се пенсионират и тяхното място трябва да бъде заето от Чиркалика и Врабщайн. Сега има останали само няколко от тия пеещи нещастници, няма чак толкова шум, толкова е леко на ушите, много приятно всъщност. Най-накрая ще можем да поспим. Птиците вече изобщо не ни дразнят. Толкова е хубаво и тихо. Няма повече досадни събуждания в 4-5 сутринта заради тяхното шумно пискащо пернато щастие. Вместо това сега почиваме спокойно в мъртвата тишина на тухлите.