автор: esperanca

„ На жените им е позволено всичко, моето момче…- така съм възпитан от малък.
Каквото и да направи жената, един мъж винаги може да се справи с последствията. Това го прави мъж.“ – Ради, мъж на 72 г.

Стоя под ледения пад на планинския бързей докато ми посинеят устните от студ. Хей така се лекуват всички страхове, като се гмурнеш в студените потоци и всички измислици на ума изчезват. Умът е най-големия враг. Неговите капани са трудно преодолими, защото познава слабите страни.
10:16 ч., слънцето още не е огряло планинската рекичка. Час и четиридесет минути съм под пада на водата. Не усещам нищо. Лъчистата светлина на камъка, водата, въздухът ме е хипнотизирала. Състояние на самсара – тялото ми е естествен елемент от пейзажа, без да го нарушава. Природата приветства силните, затова ме приема като своя. Човеците – не. Силните натури изобличават техните недостатъци. В света на хората, човекът е отхвърлен поради качествата си.
Лъчите на слънцето най-после изплуват над върхарите на дърветата. Излизам от водата. С удоволствие оглеждам стегнатото, струговано от планинските бързеи, изпилено от ветровете по билата, тяло. Лъчите се хлъзгат по извивките и без да очаквам от топлината на слънцето ме втриса.
Животът ме иска с пълната си мощ. Онзи извечен и прастар копнеж ме нуди в автомобилна езда. Посоката е Старо Стефаново. Някаква друга енергия винаги избира посока, аз само я следвам. Навлизам в тясните изровени улички между уведените покрити с плочници покриви на къщите, толкова са ми познати. Не едно лято съм прекарвала тук. Отправям се към Дюкяна на Дори. Затворено е, но набирам телефонния номер, искам да си купя коркови тапи за вино с българска шевица – Канатица, Елбетица, Сувастика, Маказ, Бабица.
- Здравейте, има ли възможност да отворите магазинчето?
- Здравейте Катя Мандинска, за съжаление не съм в тази област дори, …но мъжът ми може би ще се върне около 3-4 часа от разкопки, археолог е , в района на Дебнево копаят днес.
Мълча, как ме позна, тук съм идвала само веднъж… Тя все едно прочете мислите ми и бърза да избърбори:
- Познах Ви по гласа. Идвахте преди една година, купихте си мед и ябълков оцет…
Опитвам се да я прекъсна, толкова ми е неловко да ми говори на „Вие“.
- Дори, моля те, ние си говорим на „ти“, можеш ли да ме упътиш за водопада, години наред съм отсядала тук при приятелка, а да не знам, че има водопад, ще се разходя, докато се върне мъжът ти.
- Вие, ох, Ти тръгни надолу по уличката , която е до магазина , дръж все вляво, ще се спуснеш в дола, но поради сушата няма вода, само скали са, сега ще звънна на мъжа ми, ако може да се прибере, да отвори.
Не зная как ме разпознават по гласа, хора, с които съм се виждала дори по веднъж. Често ми се случва. Поемам по уличката надолу водена от инстинкт без да зная нито посоката, нито причината, часът е 13:45 – морна жега. Не подухва никакъв ветрец, листата на дърветата не помръдват, въздухът ожарен не трепти. Криволича по нанадолнището на серпентината от изровения път. Старите кирпичени къщи съвсем са се свили под тежките каменни плочници на покривите, върху които без жал се сипе огънят от августовското пладне. Есента се усеща рано сутрин и дори вечерта. По обяд, сякаш за да покаже, че не се предава слънцето сипе жупел върху земята като за последно.
Няма жива душа.
Видях ги отдалеч. Странна групичка млади хора, седнали на земята, пред порутена, без покрив и с липсваща стена къща. По вида им отдалеч реших – или е комуна, или ашрам. Няма голямо значение. Еднакво опалени души. Речта им отдалеч не прилича да е българска. С приближаването различивам английски език. Въпреки опеченият ми от жегата мозък, поздравявам уверено с усмивка:
- Здравейте, за водопада надолу ли е.
Най-близо до мен стои изправено момиче с къса черна коса и силно изрусен кичур в средата, прибоден назад с обикновена фиба. Лицето й е по детски открито. Когато проговорва интонацията и изказът й ме блъсват и се закотвям на едно място.
- Тука е … - гледа ме в упор отвътре една чужда душа – предизвикателна и властна, присмехулна и объркана, търси конфликт. Изглеждащо по детски чисто лице с контрастно противоречаща личност.
Спирам и се обръщам с цялото си тяло към нея. Вятърът грабва свободно спускащите се воали на синьо-зелената ми рокля и ги отвява назад. Дългите, изпечени и стройни крака, държат тялото във волева поза се откриват. Усещам как гордо ситуираната осанка ги респектира.
- Далече ли е…колко километра са. – упорствам да получа информация. По-скоро съм провокирана и аз да поддържам разговора, за да видя реакциите им. Групичката е впила очи в мен с нескрита възхита. Отговаря само момичето с изрусения кичур, явно е лидера. На български език.
- Ще стигнеш … - изреченията са къси, по-скоро звучат като закана, не като обещание. Дълго мълчание, през което се изследваме очи в очи. Благо и мило с обичливо любопитство се опитвам да надзърна в душата, където са се приютили две личности в опит да съжителстват мирно. Дългите паузи между изреченията говорят за конфликт, трудно взима решение как да се държи:
- Има табели…отново заплашителна нотка.
- А мога ли да се изгубя - придавам неувереност в гласа си.
- И да се изгубиш, какво…не завършва изречението. Лицето й се размазва в доволна усмивка. Явно си представя как се лутам в дола, изплашена, между високите борове. Все още с наслада от тази възможност рязко и хищно добавя:
- То…, селото е малко…
- Благодаря.
- Преди да се обърна, спирам продължителен поглед на всяко едно от лицата - четири момичета и едно момче. Деца, на ръба на съзряването. Толкова млади, с лъчист вид, а отвътре – мрак и хаос. Затова не обичам безпорядъка. Където няма ред, почвата е благодатна за всякакви плевели.
Правя широк разкрач, искам бързо да се отдалеча. В гръб ме настига тих, но достатъчно ясен момичешки глас, противоречива смесица от копнеж и завист:
- Много си хубава – не мога да се отърся от нотката на заплаха, която винаги съществува, дори когато правят комплимент.
Обръщам се. Момичето седи на земята, с къса мъжка подстрижка на черната си коса, която обримчва мъртвешки бяло лице, без изражение. Изказът й е някак накъсан, като чужденец, който има акцент, или като при личност с ментално заболяване. Прави жест с ръка от лицето по дължината на тялото си към петите на краката:
- Роклята ти е …перлена…като пяната в морето. – Понеже заваля думите, за да съм сигурна, че разбирам правилно се връщам няколко стъпки назад към нея.
- Вие също сте хубави… - Не ме оставя да довърша изречението си.
- Ти…, Фея ли си…- иска й се да ме огледа хубаво, но някак не смее да вдигне поглед по-високо от коленете ми. Или се срамува, или душицата на онази другата личност в нея няма достатъчно кураж. Приемам играта на думи и отговарям:
- Фея съм…, водна фея. Покрай публикациите в интерент от бързеите на Дебнево, приятел ме бе нарекъл така. Забавлявам се, не зная докъде ще отведе тази игра.
- А защо си сама….не те ли е страх.
- Страх…няма страх. – открито я предизвиквам. – Страхът е илюзия. Нарочно правя крачка към нея, вече съм в средата на групата. Никой, освен момичето с белия кичур, забоден с обикновена фиба не ме гледа в лицето. Очите им са опрени в мен, но някак встрани. Леко са навели глави. Усещам напрежение от моята поява и смущението, което им донасям. Порив на вятъра грабва един волан от дългата рокля и момичето, което седи на земята протяга ръка да я докосне. Отново я предизвиквам:
- Искаш ли я…следва объркано мълчание, не знае какво да ми отговори, разкъсва се между желанието да я има и страха да си признае. Толкова силно се напряга, че ситни капчици пот избиват по челото й.
- Искаш ли роклята…
- Харесвам я – от напрежението започва да се поклаща напред – назад.
- Ще ти я подаря – поставям ръка на панделката, с която роклята се държи вързана за талията.
От жеста всички се напрягат. Объркването им е толкова силно, че може да се пипне във въздуха. Момичето с кичура, която е изявената водачка на групата издава гърлени приглушени звуци, които наподобяват ръмжене. Още държа ръка върху панделката на кръста, давам да се разбере, че с едно движение ще сваля роклята.
- Как…ще…ми…я …подариш – ритмичните движения са станали по-силни – Как …ще…останеш…без…нея…
Стоя спокойно, с увереността на силния, който владее положението, не казвам нищо, с мълчанието засилвам намерението си. Тя още повече се изплашва и насечено произнася :
- Ще…останеш…гола…хъх…ще …останеш…гола…как…- трудно осмисля това, което декларирам, че ще направя, хем й се иска, хем не може да повярва.
- Как…ще …останеш…гола…ХОРАТА…
- Нали съм Фея…- гласът ми е тих, равен, гали слуха й. - Забрави ли, на феите не им трябват рокли. А хората нищо не могат да ми направят, защото съм невидима за тях.
- Аз…как…те…виждам…- Очите й са изтопени в сълзи. На ръба на ресниците. Заплашват с отронването си да се срине и момичето. Толкова много има нужда от чудо. Без да си давам сметка, съм провокирала нуждата й от вяра в чудеса. На ръба на случването, нервите й не издържат и няколко капки се търкулват по бузите й. Това отприщва детето в нея и с цялата чистота на детското доверие вперва черните топчета на маслиновите си очета и ги забива в мен.
Прикляквам до нея, без да я докосна, но тя усеща как топлината на думите ми я обръщат в прегръдка:
- Феите ги виждат само тези, с чистите души, като теб. Затова хората нищо не могат да ми направят, защото съм недостижима за тях. Помни, ти си добра и това те спасява, защото доброто те прави НЕДОСТЪПНА.
Обръщам се и тръгвам. С гърба си усещам как разреденото напрежение в групичката се е оттекло. Сега са само невинни деца, попаднали в опасна игра, от която не знаят как ще излязат в едно безразлично, безотговорно общество, което не разказва приказки на децата си,

защото децата му са чужди.