автор: yotovava

Очите ти оставят отпечатък
по моя гръб – и го превръщат в рана.
Обърнах се – ти вече бе оттатък –
сред диплите на тъмнина смълчана.

А стъпките затрупват булеварда
и бавно вечерта ще ги погълне,
под ритмите от песента на барда,
спохождащ ме единствено насъне.

Дървета, свили пръсти за молитва,
прекръстиха умиращия залез.
И зная, че е късно да отлитна.
Нима усещаш липсата? – Едва ли.

Прегръща ме, изгърбен, хоризонтът,
а подир него няма даже въздух.
Полята са брадясали от троскот
и в шепите му прегорели зъзна.

Потегляй, нищо тук не те задържа –
не се получи, затова те пускам.
Опасност няма да ми бъдеш длъжен –
защото – да обичаш, е изкуство.