автор: Albatros

... не знам с какво око дари ме Господ,
съзирам всичко – даже и насън,
щом мравката катери стръкче троскот,
или светулка в мрака литне вдън,
гримасата на млъкналия камък,
най-сетне сцепил своя вечен скат,
солчицата в сълзицата на мама! –
от ужаса, че гаснем в кофти свят,
и срутеното в бездните хвърчило
на някой литнал варненски хлапак,

и всичко родно, българско и мило –
отдавна спрял в Девета глуха влак,
греда да скръцне, виждам дървояда,
да кресне птица – чезна в небеса,
душа протягам – жив човек щом страда,
на злото ставам зъл – като оса,
градя мостове, щом се срине мостът,
и благославям дългия ви път.
Не знам с какво око дари ме Господ,
но с него ще ви гледам и Отвъд.