Произведението участва в конкурса "Очи за себе си"
Теб не те забелязвам. Даже аз не мога да намразвам нещата, които не забелязвам.
Намразих фикусите, щото като малък ме караха да му бърша листата. Пък те големи! Бършеш отгоре, че и отдолу. Много бяха! А той растеше! Наддаваше! Най-вече на листа! Сякаш нарочно!
Беше крив! Гаден! Пускаше листа отвсякъде. Нощем в тъмното на светлина от преминаващи фарове ми играеше апокалиптични сценки, пред които Хичкок е бледо чавдарче. Спях и чувствах листата му как се протягат към шията ми. Неблагодарни, гадни листа, чийто прах бях бърсал включително с влага от сълзите си. Детските ми сълзи.
Като зловещ чародей отвратителния фикус пиеше соковете на психичното ми здраве и денем и нощем. Веднъж, когато слагах храна на папагалчето, то избяга и потъна във дебрите на фикуса. Булонката подмамена от жалните, приглушени от дълбочина отделни вопли, скочи да го търси. Мама и тате не посмяха.
Минаха вече толкова години от тогаз, нищо не излезе от него. Поне перо да беше паднало или оглозгана кучешка кост. Сякаш дупка в пространствено-временния континиум беше този фикус. Подтискаше ни! Растеше! Счупи прозорците и клоните му щръкнаха, завземайки терасата и стърчейки доста извън блока. Не го поливахме, но той незнайно как се включи към водопровода. Започна да поглъща мебелите в хола, хипнотизираше летящите птици, които с вопли потъваха в зеленото му гърло. Бетонът омекнал бавно протичаше по докосналото го листо и изчезваше със звучно сърбане. Продадохме апартамента на безценица и се преместихме в друг град, като сменяхме на няколко пъти транспорта. Минаха години, но не съм го забравил, знам, че и той не ме е забравил. Страхувам се! Страх ме е от тъмното, страх ме е от светлото, от водата, от дъгата.......... Знам, че е навсякъде, чака и диша..... Мисли! Мисли за мен...........
Имаш ли фикус?