автор: Amphibia

Сто сълзи ме делят от онази,
която някога била е в мен...
Новата жена във мен запази
единствено изпепеляващ спомен
от предишното момиче -
начинът му да обича:
безусловно,
безпределно,
винаги така изцяло
както всеки понеделник
следва своята неделя;
както черното и бялото
ни съпътстват във живота;
както краткото ни ежедневие
ражда собствената ни
история.

И когато страшно съм тревожна,
безтегловна,
мълчалива
и безбожна,
сто сълзи в душата си събирам
и ги сипвам в чашата за вино
и на бавни глътки ги изпивам,
за да стопля ежедневието сиво,
както слънцето разпраща
своите лъчи до всеки ручей,
както времето се хваща
за опашката на уличното куче
и го кара да приеме -
всичко си е толкова еднакво:
сълзите не ни променят -
всъщност,
само ни разплакват...