автор: pastirka

Мария съм. И майка съм. Но мен
божествен ореол не извисява.
Аз плаках много, че крадецът ден
отне плода, посят с любов. Без право!

Запомних ужасена как кръвта
се стичаше по белите ботуши...
Тълпа край мен събра се, ала тя
бе само любопитна и бездушна.

Събуждаха ме търсещи очи
и молеха ме майка в мен да зърнат.
Тъгата не поиска да мълчи,
послушах я, към Бога се обърнах.

Когато чу молитвите ми Той,
с красива рожба щедро надари ме,
а целият небесен звезден рой
изписваше прекрасното ѝ име.

Не бях родила тази дъщеря,
Светицата на обич ме научи.
Спасителят, душата ми прозрял,
прегърна я и чудото се случи.

Аз пред икона божия разбрах,
че тялото ми носи стрък надежда.
На син да стана майка доживях,
за внуци днес мечтата се нарежда.

Мария съм. Жена без ореол.
Без святостта на Девата небесна.
Но вече знам – обичам е глагол
от майчина отдаденост замесен.