автор: pastirka

Бях стресирана. Истински. В мене се бореха сякаш
настървено несбъднати и неродени мечти.
Аз живеех далече от шум и от показен блясък,
да мечтая забравила бях от отдавна почти.
И не зная защо, разтуптяло се лудо, сърцето
чувствах свързано с този нещастен и болен човек.
Беше минало той и изтекла вода, ала ето,
че се върна у мен на годините старият ек.
Залюляна от прилив на страх и копнеж нелогичен,
се усещах ту жертва, ту бягащ от дивеч ловец..
От една нерешителност, чужда за мен, непривична,
зазвъняваше с призивен глас във душата звънец,
аз от който не знаех къде да избягам и всички
приглушени посоки изгубваха пътя напред.
Продължа ли, поемам съвсем основателно риска
да изтегля отново за себе си губещ билет.
И се лутах така – обвиняваща, страдаща, плаха,
неразбрала и себе си даже, а камо ли друг.
Но дори и в съня си усещах, че висне заплаха,
ако пак лекомислено кажа на някой съпруг.
Но отново забързана крачех по пътя наклонен,
а съдбата пързалка умишлено правеше - знам.
По средата стоеше Никола – самотен, бездомен
и очакваше моя подарък – сърце да му дам.

Това, приятели мои, е 24 глава от новия роман в стихове, който
пиша, но структурно се различава много от това, което съм представила
вече в нашата гоненица в сайта.