автор: osi4kata

Навярно съм в първичната си цялост,
защото помня детските си сънища,
шумът пърпорещ от моторчето на дядо
и стола бабин, който вечно скърца,
безкрайното небе с единствен облак,
по-бял от бялото в очите на икона,
и слънцето, ушито като в гоблен,
почти неистинско - за да го помня.
Разнеслата се нежност на липата,
ухаеща сред хубостта на юни,
усмивките на детството, приятели
и ококорената кукла Дуня.
Навярно съм опазила душата си
от кривите бабуни на съдбата,
щом мога със сърцето си да плача
и да се радвам с него, както някога.