автор: osi4kata

Толкова се сраснахме със времето,
че не зная как ще се разчупим,
две сърца с единствен дъх слепени,
без усилия от никъде се случи.
Луди бяхме, сляпо убедени,
че светът е само в нас заключен,
че жените ти се свършват с мене,
че след теб и дявол би бил скучен,
че децата ни са свята орис,
подарена ни за доблест и заслуги,
че пространството врата ще ни отвори,
че смъртта е само край за другите.
Сливахме се с цялата си същност,
палехме звездите със страстта си,
правехме колибките на къщи,
носехме в душите си дома си.
Сраснахме се в нещо като Его -
ту чудовищно, ту адски приветливо,
две слепени късчета от лего,
яркоцветни, паснали накриво.
Океаните се сливаха с очите ни,
преспите пораснаха в косите,
няма смисъл нищо да те питам,
книга си ми преди сън и скитане,
всяка твоя мисъл съм прочела,
всяка бръчица и болка ми е скъпа,
мисля за смъртта си напоследък,
чувам предпазливите ѝ стъпки
и се питам - как ще се пребори
с две крила, слепени в дръзка сглобка,
че смъртта е само алегория
във божествения химн на Господа.