автор: mariq-desislava

Костите на тревите изтънявят,
лятото киха печално и се смълчава -
есенни пътища си чертае.
Слънцето самотно слиза по хълма,
тегнат му небесните шпори.

Подивели жита шават с плитките си навсякъде,
чак на вятъра му премалява.
Тънките стеници на бурите само това и чакат -
с разтопени очи да разрошат света
и всички трънчета да му извадят.

В този криволичещ сезон
запламтя тъмнината прошарена
и те разпозна по страха,
който носиш вечно в себе си -
гърми свирепо, няма как да го сбъркаш.
Как да полетиш, щом все нещо надолу те дърпа?

Блъска те камшика на стадото,
но ти признаваш само своя коловоз.
Посочените са винаги посечени,
защото се отличават от пустошта.

Да бъдеш различен
е всъщност мъркащо спасение.
И въглен, който до живот
те човърка.