автор: yotovava

Ръката ми пося треви –
и хоризонтът разцъфтява.
Дъгата с кротост го покри.
Но ти си тръгваше тогава

В небе – разпукан цвят памук,
от топла светлина залято,
нощта изстрелваше салют
от чисто самородно злато.

И с прилив звезден заискри
пшеницата след рой светулки.
Ревнив – дали? – ще засвисти
дъждът на мрачни пресекулки?

Нима съм пътник през скръбта,
която някой е изплакал?
Защо си мисля, че светът
е спрял Спасителя да чака?

Не казвай "Сбогом!" засега –
защото утрото е мъдро
и предстоящага тъга
навярно няма да се сбъдне.