автор: ina_krein

"Третата мория", глава 9. - "Барие" - Втора част
И без да бе казал Благия, личеше, че възрастната жена му е дъщеря. Имаше неговите очи и същите устни. Съпругът до нея стоеше като на тръни, готов да убие за чедото си, но и да я удуши, ако се окажеше, че има вина за здравословния проблем.
– Трябва да прегледам момичето – заяви Монката уж спокойно, но ръцете му се изпотиха. Дори през широката блуза на девойката личеше, че едната гърда е много по-голяма от другата. Диагнозите скачаха като диви кози около него и го бодяха с рога.
„Да му се не види!“, препсува младият лекар. В такива моменти мразеше професията си. А в подобни мигове двете сестри – Бялата и Черната мория, ненавиждаха съдбата си. И завиждаха на Третата, можеща да връща от Там души, когато поиска.
– Жена ми ще присъства – заяви бащата, готов да коли и беси. – Задължително.
– Да, ще имам нужда от помощ – обясни тихо Док и помоли мъжете да излязат.
Красотата на Барие го зашемети, а мозъкът му трябваше да остане хладен, дори леден, макар вече да знаеше за какво става дума. Въпросът беше колко дълго са чакали. Сини като синчец очи го гледаха с невинността на обреченост, която чака чудото на спасението. Косата ѝ с цвят на узрели лешници караше бялата кожа да изглежда като слонова кост. Бе висока, стройна и докторът се обвини, че не действа професионално, а сърцето му бие лудо. С една слушалка и куп хипотези, с бързи изследвания с тест ленти какво можеше да им каже, освен светкавично да ги прати в най-близката клиника по хирургия. И да се молят да става въпрос за кисти, а не за напреднал рак. Още веднъж огледа бялото на очите, лигавицата на езика, цвета на ушните миди; сърцето, белия дроб; имаше нещо странно в цялата каша от биещи се показатели. „Те ти сега черен поп!“, каза си той и прокле мига, в който записа медицина. Как да спаси нещо, което може би не може да се спаси? Третата мория мълчеше тревожно. Някъде от бъдещето подухна леден дъх.
Бащата влезе в стаята – мрачен и изплашен. Емануил не спести нищо от притесненията си. „Мъжете трябва да поемат удара първи.“ – беше принцип при Док, ала добре знаеше, че жените бяха сто пъти по-корави от силния пол в кризисни ситуации.
– Категорично не е бременна, не е водила полов живот и няма вина за болестта. Отивайте в София при хирург! – натърти на последната дума той и свали слушалката си.
– Но ние – майката проплака отчаяно – похарчихме всичко за бала.
– Аз ще ви дам – заяви Кольо Благия. – Имам спестени за умирачка. Ей сега ще ги донеса – и без да чака отговор, хукна към другата стая.
След малко се върна с два плика. Единият подаде на майката, а другият на доктора:
 – Извинявай, това пристигна за теб преди малко, щях да забравя.
Док съгледа печата на софийска частна клиника, разкъса хартията с треперещи пръсти, прочете на един дъх написаното и заяви почти радостно:
– Утре сутринта тръгваме заедно. Спечелил съм конкурс за хирург в София.
Емануил прозря колко е крехка нишката на живота. След няколко часа събра смелост да се обади на майка си. Времето започна да сипва събития скоростно, като снежен ураган през март, сякаш искаше да навакса стотици пропуснати мигове за дни.
Третата мория стоеше до прозореца и гледаше душата на Барие. Ако Бялата не успееше да се пребори, щеше да се намеси тя. Не за друго, а заради сладостта да натрие носа на черната си сестра. „Нима сме по-добри от хората? – запита се тя. „Нима сме по-справедливи? С какво право се разпореждаме с душите им?“ Черният гарван мълчеше.
Развълнувана и разплакана, майката на Емануил може би прибързано в радостта си от неговата поява му предложи да се настани в апартамента ѝ с Барие и нейните родители, благославяйки провидението, което ѝ връща сина. Ала не знаеше какво я очаква. Не бе лесно да се научиш да бъдеш майка след 20 години отново. Семейството изискваше време.
Облаците Гръм и Тряс оклюмаха, че Док заминава. Таласъмът Герчо стягаше своя багаж, а Грациела, дочула от вятъра новината, реши, че е крайно време да напусне досадния мост и да стане гражданка. Гарванът нямаше търпение да види София също.
Докторът не можеше да заспи, прегледа няколко пъти багажа си – документи, пари, справочници. Интернетът можеше да го подхлъзне по-зле от динена и бананова кора, взети заедно, а старата гвардия винаги бе желязна, казваше Док за справочниците и се оказа прав. Ценните медицински книги, наследство от Георгиев, останаха в куфара. Заминаваше, а не бе радостен, макар да искаше промяна. Не се радваше и Третата мория – не бе сигурна дали младият лекар бе готов за бой. Мария също узряваше за своята битка.
Капнал от умора, около полунощ си легна. В зеления тефтер този път не записа нищо. Усещаше, че за този случай няма сигурна рецепта. И скоро щеше да се окаже абсолютно прав. Защото срещу Смъртта имаше само едно лекарство – Любов. Ала Емануил не го знаеше. Не беше я срещнал с Елена. А с Мария не я разпознаваше.
Сънуваше своето бъдеще. – Операционна маса. Колеги от двете страни. Всички – с лица на скумрии. Само един – с човешко лице. Без коса. Със сиви очи. Като неговите.
Мария не спеше. Съпругът ѝ вдигна преди няколко часа пореден скандал. За името на бъдещото им дете. Тя не се съгласи. Майката в тяхното село определяше как да се казва новороденото. Разбираше, че свекърва ѝ ще я изяде с парцалите за решението, което бе взела. Ала освен названието на баща си, нейният малък син не можеше да носи друго име.