автор: osi4kata

Отгоре слънцето припича на почивки,
току го сдъвче някой мрачен облак,
а есента се прави на момиче,
флиртува с ветровете неуморно.
Тук птиците наесен не мигрират,
изкарват зимата в зелени храсталаци
и сякаш нищо друго не умира,
освен човеците. Ненужно е да плачем,
напразна е и цялата фиеста -
хвалби, успехи, ниските поклони,
богатства, бедност, святост, грешност...
След сто години няма да ни помнят,
Ще грее слънце, ще класят житата,
безгрижни птици трели ще разнасят,
сезони ще се сменят, прадецата ни
ще мислят, че са вечни, както ние някога.
Ще вярват във любов и други митове,
унесени във танците на времето,
по нашите пътеки ще се скитат,
ще се пилеят в планове големи.
Понякога в албуми ще ни мярнат,
ще се загледат в старомодните ни дрехи,
в прическите. Ще им се сторим стари,
дори да сме на двадесет и четири.
Дали ще забележат леко сходство
в чертите на лицата ни и в своите,
ще прочетат ли любовта ни към живота,
към пътешествията и пикантните истории,
или с ръка ще махнат отегчено
и ще ни метнат във архива,
във папката "дедици без значение",
като че мърви винаги сме били.
Кой знае?...
Никой. А сега е есен -
в пряк смисъл, също и в преносен,
измежду облаците, в процеп тесен,
проблясва слънце. Тук съм още.