автор: Kalo-yan

Възпаленият кътник го мъчеше вече цяла седмица. Десният му венец се бе подул, леко кървеше, но болката пронизваше като шиш главата му. През нощта все едно не можеше да се унесе продължително в сън, пушеше настървено опиум в пустинния мрак, но голяма полза и от това нямаше.
Това мъчение дойде на афганският командир като капак на всички гадости от последния месец. Групата му от сто и двадесет бойци първо измина към седемдесет километра през обширната камениста долина, почти под непрестанен руски обстрел от малки укрепени постове в предпланините на север. Два пъти ги облитаха двойки щурмови хеликоптери, летящи на десетина метра над земята с бясна скорост, сипещи олово в пустинята и превръщайки полосата им в някаква вихрушка от шрапнели, камъни и пясък. Точно в началото на изкачването в планината се натъкнаха на минно поле, оставено от руснаците и загубиха четирима бойци. Командирът чувстваше как озлоблението и желанието за мъст у хората му расте с всеки изминал ден. Влизането във високопланинския проход на север им вдъхна допълнително кураж и увереност – всички те бяха мобилизирани от съседните села и бяха прекарали целият си живот в планината. Тук бяха на свой терен, за разлика от руснаците.
Първите километри в прохода изминаха неочаквано без препятствия. Руснаците се изтегляха към границата и напускаха един по един опорните точки, изостявяйки потрошени бронирани машини, варели от гориво, оръжия и празни сандъци от боеприпаси. На някои места огнищата в укритията все още излъчваха топлина и се въргаляха кутии от консерви – бяха изоставени съвсем скоро, може би преди часове.
Афганският командир воюваше вече втора година и имаше сериозен боен опит. Хеликоптери можеха да се появят по всяко време, така че той заповяда на хората си да се придвижват с по-големи дистанции един от друг и да се прикриват зад канарите и сухите храсти. В същото време, трябваше да са бързи и да пренебрегнат изтощението и недояждането от последните две седмици, за да прочистят прохода до най-високата му точка, където при достигането му трябваше да се срещнат с братята от западният граничен отряд и да получат храна и боеприпаси.
При пресичането на пресъхналото речно корито внезапно изтрещяха изстрели от високото и няколко от бойците се свлякоха на земята сред кървави пръски и пясък. Командирът и хората му завикаха:
- Прикрийте се! Излезте встрани! Бързо! Бързо!
Автоматичната стрелба беше като сатанински огън, пареща и безмилостна, падналите афгански бойци се хвърляха встрани към издадените скали в търсене на укритие, но много от тях не успяха. Руснаците бяха на позиция с отлична видимост, на билото на възвишение, на около двеста метра над коритото на пресъхналата река. Не можеше да се прецени от колко точки идваше огънят – имаше множество натрупани чували с пясък, камъни и дори изгорял корпус от бронирана машина.
Командирът на афганците погледна около себе си. Беше се изтеглил вляво и нагоре от коритото на реката, в подножието на руското укрепление. Двадесетина от хората му се бяха присъединили към него и в момента бяха в защитана позиция. Останалите от отряда се бяха прикрили на отсрещния склон. Явно клисурата беше смъртоносна зона, която трябваше да избягват. Стрелбата затихна. Афганците с пълзене започнаха изкачване в търсене на подходящи стрелкови позиции.
Командирът стисна очи от болката в устата си и изплю кръв. И този път му се размина, но при тази внезапна атака загуби много хора, а при разбягването към безопасните склонове бяха изпуснали няколко сандъка с боеприпаси.
Даде шепнешком на най-близките бойци да се изтеглят нагоре и да търсят начин за атака на укрепения пункт. Нощта наближаваше, първите звезди се облещиха над високите планински склонове, а палещата жега бързо се смени с щипещ хлад.
През нощта афганците опитаха многократно да щурмуват руското укритие. Всеки опит беше посрещан с яростен огън, изглеждаше сякаш стрелците имат котешко зрение. Сред крясъци и свистене на рикошети в скалите бойци в тюрбани падаха или оставаха неподвижни на позициите си. Руснаците използваха осветителни ракети, които разкриха опитите на афганците за атака и не им позволиха да достигнат укреплението.
Сутринта беше зверски студена, а звездите сякаш не искаха да си легнат. Слънцето щеше да се появи чак по пладне иззад високите върхове на изток. Афганците намаляваха, а нямаха никакъв напредък. Командирът стенеше от болката си и с кратки и резки заповеди изпращаше бойците си по двойки в търсене на пробив. Боеприпасите намаляваха, гладът ги мъчеше, и повечето от тях бяха пресушили манерките си.
Денят продължаваше без изгледи за успех. Афганският командир беше видял от позицията си, че огънят идва от две дула, разположени до изгорялата бронирана машина. Подаде сигнал за откриване на огън от бойците на срещуположния склон. В момента, в който американските М-16-ки запукаха, той заедно с четиримата най-близки до него бойци скочи и се затича да заобиколи левия фланг на руското укритие. Всички очакваха поредния залп отсреща, но той не се случи. Афганците прескочиха чувалите с пясък, заобиколиха укреплението и вкупом влязоха в задименото и смърдящо укритие. С насочени оръжия те закрещяха на намиращите се вътре да се предадат. Няколко секунди отвътре не се чуваше нито звук, само барутен дим излизаше от укритието в мразовития въздух.
След малко се чу хрущящ шум от газене в гилзи и консервни кутии и се появиха две призрачни фигури. Кални и смачкани обувки „кубинки“, омазани с нафта, масла и барутен нагар рубашки и бричове, черни от мръсотия треперещи длани, приведени напред изнемощяли фигури.
Бойците в тюрбани закрещяха в бесен екстаз при тази гледка, няколко се шмугнаха в укритието зад тях да изведат още пленници. Командирът също влезе с насочено оръжие и видя в тъмницата кратките проблясъци на няколко хаотични изстрела. С примигване адаптира очите си и започна да различава силуети в полумрака на импровизирания бункер. На земята се въргаляха десетина трупа на руски бойци, калашници, пълнители, кутии от боеприпаси, счупени бутилки, консерви. В странична ниша имаше остатъци от огнище, алуминиеви котелки за храна, накъсани и обгорени одеала. Живи войници нямаше.
Афганският командир бързо се измъкна навън и видя голите остригани глави на двамата руснаци да потъват сред тюрбаните на наобиколилите ги негови бойци. Те искаха незабавна и жестока мъст и до секунди щяха да разкъсат беззащитните тела на нещастните пленници. Командирът изкрещя да спрат незабавно и да ги изправят пред него. Хората му се подчиниха с явна неохота – грабнаха руските войници за мръсните рубашки и ги изправиха до входа на укритието. В един миг всички утихнаха в очакване на следващото действие на вожда си, с извадени криви ножове в разтреперените от превъзбудата ръце. От почти сто и двадесет души, отрядът беше намалял до двадесет и шест, повечето от жертвите бяха дадени при 24-часовото атакуване на този отбранителен пункт. Труповете на руснаците в укритието започваха да се разлагат, смърдящи и накацани от мухи; видимо те бяха мъртървци от няколко дни.
В главата на афганския командир като на филм се разви предполагаемия сценарий: основните руски части се бяха оттеглили преди седмица от прохода и вероятно вече бяха минали границата, атакуващите им хеликоптери бяха прикрили изнасянето на последните роти, а този пост е бил изоставен без радиовръзка и припаси. Подобни изоставени малки подразделения и отделни войници се срещаха напоследък по цялата гранична полоса, те бързо ставаха жертви на кървава разплата от местните афгански отряди. Излизаше, че решителната отбрана на този хълм беше извършена само от тези двамата, а причината за спирането на огъня беше просто защото са свършили патроните! Почти половината от неговият отряд беше пометен от техният огън, те бяха го задържали на неподвижна позиция повече от денонощие!
Командирът, заслепен от внезапно блесналото над главите им слънце с присвити очи разгледа двамата пленници. За негово учудване те бяха почти деца – единият с висящ скъсан сержантски пагон беше с едва набола руса брадица, а другият беше голобрад. В сравнение с традиционно брадясалите афганци, те изглеждаха като хлапета. И двамата бяха със светлокафяви очи и лунички, а по мръсните им от барута лица се стичаха сълзите на ужаса от очакваната вендета. Сержантът беше обут с изпокъсани прашни кубинки, а боецът до него беше с намотани и привързани с върви партенки. Момчетата плачеха беззвучно, а целите им тела трепереха неудържимо. Но очите им не молеха пощада, а излъчваха смесица от страх и примирение.
Афганците нарушиха тишината с призиви за отмъщение с вдигнати ножове и юмруци. Особено настойчиви бяха бойците, загубили свои братя и братовчеди в последния ден на обсадата.
Викът на командира им ги стъписа. С дрезгав от болката глас той заповяда всички да замълчат. Прехвърли М16ката в лявата си ръка и вдигна жилав юмрук нагоре. Пресъхналото му гърло изстрелваше резки и кратки изречения, а гласът му накара бойците да настръхнат. Всички очакваха познатата заповед за незабавна екзекуция, а вместо нея той ги накара да стоят по местата си.
Откакто се помнеше, той носеше оръжие в ръцете си и воюваше. Три пъти беше призоваван да изпълнява дълга си срещу различни врагове. Третият път това бяха руските нашественици от север. С божията помощ и американското оръжие свещените планини на Хиндукуш един ден отново щяха са свободни. Стотици врагове бяха поразени от него, стотици афгански бойци бяха видели неговата непоколебимост и воля за отмъщение. Но в днешната битка той бе видял за първи път в живота си такова безстрашие и решителност: две голобради момчета да спрат неговия страховит отряд и да причинят десетки жертви в тази планинска клисура. Въпреки ненавистта си към руснаците и желанието за незабавно отмъщение, той за пръв път се изправяше пред достойни за уважение воини, каквито сам би искал да има в отряда си. Ръцете му сами се протягаха да ги обезглави на място, но сърцето му показваше че трябва да отдаде признание на мъжеството на тези двама бойци!
Командирът усети стъписването и недоволството сред хората си и иссъска, че ако някой вдигне ръка срещу пленниците – ще бъде застрелян като куче!

В първият момент като видяха недвусмисления жест на главния афганец, момчетата не разбраха какво означава. Ръката му сочеше нагоре към прохода, където беше границата. Виковете му подсказваха, че трябва да вървят. Все още треперещи и накуцващи, момчетата се отдалечиха от укритието, станало техен дом през последните седмици, в безумно очакване да бъдат застреляни в гръб. Крачка след крачка те с изненада установяваха, че все още са живи, а отзад не се чуват изстрели. Стотина метра нагоре ускориха ход между червеникавите скали. Невярващи на обрата в събитията те се спогледаха. Скоро тъмнината щеше да покрие тяхното измъкване.

Афганският командир подритна кожена командирска чанта и накара един от хората си да изсипе съдържанието на земята. Изръсиха се изпочупени моливи, остатък от тефтер с някакви бележки и схеми, половин гумичка и опаковка от някаква храна. След малко падна и малък документ със снимка. Той се наведе и го вдигна. На снимката се виждаше единият пленник – сержанта, но с русоляв перчем. Надписите на руски - „ Виталий Леонов, военнен окръг Ленинград“ - бяха неразбираеми за него. Командирът запали цигара и се загледа в бойците си, подготвящи мястото за кратка нощувка преди утрешния изтощителен планински преход.

2022 Кало-ян
Кътина