автор: LATINKA-ZLATNA

Трендафил Василев е роден на 1.03.1940 година в с. Момино, Хасковско, и е издал поетичните книги „Кръговрат”(1979), „Нощен календар” (1986), „Момино” (1991), „Кръстопътен град” (2003) и „Искри невидими” (2007).
Негови стихове са публикувани в списанията „Армейска младеж” и „Български войн”, в-к „Пулс” и други, и са преведени на руски, английски, френски, полски, сръбски и гръцки език.
В книгата си „Стрък от живота” той е избрал най-доброто и го е подредил; сложил е рисунки и е писал имената на художниците, сложил е библиографската си справка; сложил е какво са казали другите за него, сложил е също заглавието на всяка книга, от която е избрал стиховете си.
На пръв поглед изглежда формално, но всеки стих говори за себе си, а всички – за цялото му творчество.
В книгата си е поместил предания и легенди, в които се чувства българският национален дух и характер: „Бяга момата! Бяга да скрие сърцето си. Но подир нея препуска на кон ятаганът” („Момино“); „Налитат спахии да вземат сестрици Неделя и Яна – петимата братя в гърдите си счупват петте ятагана, /със сърпове в гърло до своите батьовци двете девойки заспиват” („Жалтнево“); „Върти се хорото… То е нашата памет и вярност към род. То ни дава сила, проправя през неволи и горести брод…”
Трендафил Василев е много земен; свързан е с корена, със селото Момино и с природата: „земята, която ни буди, е нашата майка, не – мащеха, да тръгнем в зори, да побързаме, да я прегърнем с плуга си! Че корен, изваден веднъж, трудно отново се хваща” („Мартеница“); „Във нивата на тате времето със троскот покрило е заспалите бразди. Но аз я будя рано, аз ора дълбоко и зная: тя богато жито ще роди” („Делник“); „Живее селото ми – шарена торба, преметната през рамото на хълма, живее то, и не една съдба през времето пренесе и погълна” („Живее селото ми…“). Запазил е благозвучието и автентичното на българския език. Той продължава селската идилия, гальовността на този мил пристан, на който всеки трябва да се върне.
Трендафил Василев има стихове, които са и на военна тематика. Той е бил в армията, но е успял да запази душата си нежна. Посвещенията за майка му „И няма миг, във който до тебе да е безответно, тъмно” („Светло“); за съпругата му „Очите ти са тихи. С цвят на теменуга ме галят те… Светът се продължава” („Нощ с тебе“); за дъщеря му „Ах, дано да има нечия ръка до тебе – пропасти да минеш, права да останеш” („Игра“) и за сина му „Върви, момчето ми… И не забравяй, че и животът е двурък, с една ръка той дава право, а с другата събира дълг” („Пълнолетие“), са написани с много обич и искрени чувства.
Авторът има интересни хрумвания. В стихотворението му „Козле” старецът умира, а въжето, с което е връзвал козлето, се превръща „на козя пътека” – „Превърна се дядо на малка могилка от пръст. Въжето – на козя пътека.”
Трендафил Василев, който помни „що е глад”, се е научил да цени истинските важни неща в живота. Поради това в стихотворението си „Завръщане от града” той заявява, „че всичко туй, което ми е нужно да живея, се побира между браздата хлебородна и гъдулковата струна.”

Б.а.24.10.2012 г., Ловеч

Рецензията е поместена в книгата ми „Палитра от бои”, 2019 г.