автор: Skitnica

Все още сричам на живота загадките.
Камъни много, понякога се препъвам.
Като вълк без да вия, ближа си раните.
Животът монета е, не знам колко струва.
И диво препуска, нейде из степите,
догонвам го с вятъра. Копита ехтят.
Раздавам любови, раздавам със шепите,
с птиците литвам, да приличам на тях.
През урви и сипеи, събирам си времето.
Коленете зарастват и отново кървят.
Усмивка ли беше? Залязва лицето ми,
броя си и бръчките. Нима остарях?
Побрах се в живота ти. Косата ми милваш,
и ме питаш - Кога е от сняг побеляла?
Скитница бях. Пътека следите ми диша.
Имам теб…
                    между нас - любовта оцеляла.