автор: YOTOVAVA

Знам – бяла смърт и думите застига.
И те тънеят! – чути, неразбрани.
Щом нейде пее пролетна авлига,
веднага я огракват хищни врани.

Разбиват мисълта на звук и срички,
които се опитвам да сглобявам.
Но как да събера в едно трохички,
изгубила представата за хляба?

И сякаш лист съм, по водата пуснат.
Дордето залезът покорно тлее,
набъбват думите по мойте устни.

Във стон и шепот, в капчица безумство
безмълвието трябва да прелее,
преди да се превърне във изкуство.