автор: Albatros

... от болките се учех да съм благ, и през сълзи да пея светли песни,
да не приемам никого за враг, преди юмрук в лицето ми да тресне,
понякога се случва да греша, но вслушвам се във мравката по Пътя –
да си вървя с протегната душа! – и нищо моя взор да не помътя,
да вярвам, че над всекиго до мен Бог е надвесил топлите си длани,

че слънцето поръбва всеки ден с любов дори най-лютите ни рани,
тъй не летях с Вълшебния килим, злата не трупах в бащината крина! –
навярно – оптимист неприложим? – и аз от този свят ще си замина,
а песента – изпята ми е тя! – в несръчните ми рими кой се вглежда?
През болките аз цял живот летя и всеки миг превръщам във Надежда.