Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: PetiaDilova
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14158

Онлайн са:
Анонимни: 260
ХуЛитери: 1
Всичко: 261

Онлайн сега:
:: PetiaDilova

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2024 »»

П В С Ч П С Н
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031       

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМоят руски близнак
раздел: Разкази
автор: Kalo-yan

Завършвах трети курс във военното училище. Със златисти сержантски нашивки и лъскави танкчета на петлиците на парадната куртка се бутах в униформена тълпа на гарата на София. В дясната ми ръка скърцаше новичък, издут от багажа куфар от изкуствена кожа.
В резултат от аматьорските ми напъни да бъда дописник на Военно издателство бях награден с двуседмична екскурзия в Москва, Ленинград и Киев, заедно със стотина други офицери и курсанти от всички военни училища. Щяхме да пътуваме с влак, специална композиция от няколко „военни вагона“ с назначени старши офицери за всеки вагон. Въпреки неслужебният характер на екскурзията беше предвидено да се извършват сутрешни и вечерни проверки и инструктажи преди всеки престой извън влака. Парадните униформи бяха задължителни през цялото време. Две седмици в чужбина под строй с фуражки и бели ръкавици – интересен формат на първото ми излизане зад граница!

Може би точно затова бях супер въодушевен още от първата минута на пътуването – зяпането през прозорците към румънските селски прелести: просещите циганета по гарите, странните кубета на румънските църкви, покривите на селските къщи и стадата рошави овце и овчари с влашки калпаци! Бяха като нарисувани от художник-наивист, по определението на съседа ми по купе и партньор по бридж Игнат, курсант последен курс от военно-въздушното училище.
Тъй като нямаше какво да се прави в безкрайните часове на пътуването, бързо се разпределихме на групи по интереси. Към нашето купе за бридж се присъединиха двама лейтенанти – единият летец а другият – артилерист, така че освен дискусиите за анонси и импаси имахме и куп професионални истории за разказване от специалността на всеки. А като единствени бриджори се самоизживявахме като интелектуалците на милитаризираната ни компания. Останалите се бяха сработили в импровизирани клубове по простичкия белот, зарове, табла и алкохолни интереси. Проверките на багажите на границата благодарение на фуражките ни бяха по-скоро формални, и всеки беше се запасил с малък арсенал от бутилки, първоначално предназначени за продажба в руските интерхотели, където бяхме настанени. Всички изпитвахме недостиг от рубли, тъй като официално одобрената сума беше 35 рубли на ден, а българското бренди „Слънчев бряг“ се котираше отлично в Русия. Но желанието да „скъсаме синджира“ на дисциплината надделя над финансовия интерес и скоро скъпоценнте бутилки влязоха в употреба.
Първите дни бяха като в някакъв сън – гледките към румънската източна провинция, смяната на колесарите на вагоните на руската граница, руските бели къщички и безкрайни полета, горичките от които сякаш всеки момент щеше да излезе я богатир, я баба Яга! Шафнерите с черни костюми, сервиращи прословутия руски чай в големи стъклени чаши с метални подложки! Три пъти за деня еднообразна, но здрава кльопачка, все пак по-добра от порционите във военното училище! Неограниченото краве масло с кръглите хлебчета от бяло брашно! / Винаги имаше допълнително! / Изобилието от вицове и автентични случки от фолклора на летците, танкистите, морските капитани и артилеристите ....... край нямаха разказваните истории, на всеки половин час някое от купетата се взривяваше от истеричен смях!
Първият градски престой в Москва буквално ни изуми с неочаквани малки открития. Градът беше красив като приказка, площадите и булевардите – необятни, а липсата на кафе и кафенета – опустошителна. Попаднахме в един различен от нашата България свят, в който познатото и уж утвърдено за вечни времена се заменяше нещо ново, за което нямаше дефиниция и ясна посока! Контрастът между зашеметяваща с мащабите си архитектура, изпипаните детайли в църквите и градските манастири-лаври, Москва-река с мостовете и живият трафик на корабите: а от друга страна - бездомниците, говорещите сами на себе си безумци по малките улици, и най-потресаващите за нас руски войници-инвалиди, завръщащи се през последните месеци от Афганистан.
Чувствахме се странно и не на място с нашите спретнати парадни униформи, бели ръкавици и лъснати кортици срещу руските ни колеги с липсващи крайници, навлечени с мизерни маскировъчни останки от униформи!
Усещанията ни от сблъсъка с непознатото се сменяха при всеки нов завой от градските обиколки.
За едно нещо бяхме единодушни в оценката си – никога не бяхме виждали толкова много красиви жени на едно място! Всички рускини по площадите и улиците бяха с изящни лица, изразителни очи, дълги свободни коси и стройни крайници!
Почти всички бяха с някакъв грим, макар и само загатнат и в никакъв случай разточителен. Личеше си че при всяко излизане навън полагат някакво усилие да изглеждат добре, и в интерес на истината им се получаваше!!!
Заболяха ни вратовете да се обръщаме във всички страни, да не пропуснем някоя заслужаваща си гледка , но те край нямаха! Както се казва – ослепяхме от женски красоти!!!
Докато бяхме във влака се бяхме спекли от задължението да сме непрекъснато с униформите, но още в Москва го оценихме като безспорен плюс – повечето от хората ни приемаха дружелюбно и с интерес, като разбираха че сме българи. А другите просто бяха безразлични.
Връщането ни във вагоните за следващият етап беше заредено с очакванията за още по-силно преживяване в Ленинград. Тези, които вече бяха ходили в този невероятен град обещаваха само в суперлативи предстоящите три дни, там програмата беше планирана в три различни обиколки. Ние с Игнат и още малцина избрахме тази, която включваше и пълен ден в Ермитажа. Другите колеги намериха малко необичаен нашият избор, но ние вътрешно се изпълвахме със задоволство – все пак бяхме интелектуалците на ешелона! Аз от гимназията бях полудял по старите фламандски майстори и не можех да повярвам на късмета си, че ще видя някои от любимите си платна наживо! Може би затова нямам почти никакъв спомен от трите дни пътуване до Ленинград.
Затова пък си спомням ясно нетърпението, с което слязох от трансферния автобус и влязох в огромния Интерхотел в Ленинград. Блестяща фасада с алуминиева дограма, плюшени мокети и помпозни кресла в имперски стил – не бях виждал такова показно разточителство дотогава. Със сигурност тогавашните руски интерхотели бяха по-големи и лъскави от нашите.
И докато се справяхме със сложната организация на настаняването на униформените български туристи, аз го видях. Беше облечен като сервитьор, излязъл да пуши встрани от летящите врати на ресторанта, вторачен някак неестествено в мен. Загледах го, колкото да се уверя, че гледа точно мен, но ме повикаха и аз продължих към стаята си, забравяйки за случилото се. Малко по-късно отново го забелязах. Слязохме на обяд, който беше сервиран сюрреалистично бързо от няколко летящи сервитьора, бутащи двуетажни метални колички, необръщащи внимание на никое повикване от многобройните „гости“, питащи за сол, хляб или нещо друго. В цялата тази ресторантска масовка аз го разпознах като един от обслужващите нашата група сервитьори, който при цялата си заетост хвърляше по някой поглед към мен – явно ме беше видял още със сядането ми на масата. Апетитът ми отклони вниманието за половин час в друга посока, като изключим скоростното и бездушно сервиране, храната беше много, много добра по моите курсантски критерии! Завършихме обяда и се разотивахме по стаите. На излизане от вече опразнения ресторант видях моят съзерцател да пуши встрани от изхода. Отново ме гледаше с вкаменено лице и някаква смесица от фамилиарност и страхопочитание. Помислих си – чак пък такъв респект към българската униформа?! Но аз спонтанно се насочих към него с твърдото намерение да изясня веднага причината за интереса му към мен.
- Здрасти, човече! Виждам,че ме следиш още от
пристигането ми. Има ли специална причина за това?
Той се смути и започна да пука пръстите на ръцете си, да си поема дълбоко дъх и да говори бързо и не особено разбираемо / а и моят руски не беше идеален по това време /. Представи ми се като Володя, оказа се 32- годишен. След няколко минути в мимики и жестове, той ме помоли да поседнем встрани на една маса. Първо побърза да ме успокои, че по никакъв начин не иска да ме обиди или засегне с поведението си. Потвърди, че докато е стоял пред хотела и е гледал нашето слизане от автобусите, внезапно е видял лицето ми и почти щял да припадне от обзелите го чувства.
- Защо бе, Володя? Какви са тези емоции от възрастен мъж?
- Ще ти кажа, Коля. Ти си военен, ще ме разбереш. Имах един приятел от детство – Витя. Виталий! С него сме израсли, учили сме заедно, и момичетата сме гонили заедно. Истински приятел беше, какво да ти кажа – всичко сме делили по братски. В нашата компания той беше душата и сърцето. Пееше песни като ангел, и всички разсмиваше. Нямаше момиче да не го харесва. И най-важното – беше голям мъж.
Тук Володя направи пауза, пое тежко дъх и се разрида. Почувствах се неловко, не знаех какво да кажа. Не ми беше присъща гледката на плачещ 30-годишен мъж.
Той се посъвзе и продължи:
- Точно защото беше мъжкар, беше изкарал службата, но остана като сержант в армията. Миналата година изпратиха неговата част в Афганистан. Ти знаеш – няма отказване. Цялата компания луди станахме! Войната никак не вървеше добре, сума ти наши момчета загинаха, а тези които се върнаха - не са на себе си! Един ден и него в ковчег върнаха!
Сълзите отново тръгнаха по скулите му.
-Убиха го, моят приятел, разбираш ли, Коля!
Не може да се прежали такава загуба! Страдаме всички, сякаш вчера го върнаха!
- Съболезнования, Володя! Голяма загуба е да си отиде приятел! Тази война е истинско безумие, слушал съм много истории. Ние българите сме добре, че не участваме.
Помълчахме малко, но въпросът ми стоеше на върха на езика. А нямах сили да го задам на искрено разстроения човек пред мен. Неочаквано Володя изръси:
- Затова като те видях да слизаш от автобуса аз се вкамених. Ти си като две капки вода с Витя! Помислих си даже, че той се завръща! Толкова си приличате, Коля! Разбираш ли сега!
Очите му светнаха като прожектори, а следите от мъжките сълзи изглеждаха като големи руски реки, гледани от сателит. Гледката ме разчувства! Казах си, боже мой – каква история! И аз - неочаквано замесен по някакво случайност в нея!
Какво пък, стават такива съвпадения. Мъжът срещу мен изглеждаше искрен и очевидно изживяващ силни емоции
от физическата прилика със загиналия му приятел. Спонтанно реших да направя един жест.
- Володя, ще ме изчакаш ли за малко тук?
Той кимна положително, видимо поуспокоен и възстановяващ нормалния цвят на лицето си. Изтичах до стаята си и взех последната бутилка „Слънчев бряг“ от куфара, решавайки че случаят си заслужава да жертвам възможността да изкарам няколко рубли към бюджета за подаръци. Само отбелязвам, че в тези времена намирането на няколко бутилки от родното бренди беше сериозно предизвикателство, което правеше жеста още по-ценен в очите ми.
Слязох в лобито и го заварих на същата маса, очакващ появата ми със светнали очи.
- Виж, приятелю, искам да ти направя един специален подарък от България, в чест на нашето запознанство и най-вече в името на Витя, заради който се запознахме!
Володя скочи радостно и докато реагирам изтича и се върна от ресторанта с две чаши. Въпреки протестите ми, че това е специален подарък, който да сподели със семейството или с тяхната страхотна компания, той за моя изненада отвори незабавно бутилката и сипа щедри порции бренди с пожелание за тост. Приех го и продължихме разговора с кратки въпроси откъде точно съм, какво уча като специалност и колко ще е престоят ни в Ленинград. Като разбра, че имам още два дни в града Володя възторжено заяви:
- Слушай, щом утре ще си тук, аз не мога да не те запозная с Таня, моята съпруга, а и с приятелите от компанията на Витя – те непременно трябва да те видят!
- Виж, много мило предложение, но ние сме военна група и имаме стриктна програма. Утре трябва да сме в Ермитажа. Не мога да се отклонявам от групата си.
- Няма такова нещо, ние едва ли ще имаме втора подобна възможност, те трябва да те видят, разбери!
Той гавъртна чашата, сипа догоре и каза:
- Чакай пет минутки!
След петнадесет минути се върна с ултиматум – Таня вече чака двойника на Витя от България да дойде на гости и компанията също е поканена. Видимо въодушевен от разговора по телефона и изпитото бренди / от което вече оставаха два пръста в бутилката / Володя ултимативно каза да говоря с моя началник или той самият ще гарантира за мен, но аз трябва да освободя следващия ден за него. Бях в шок.
Първо, не бях сигурен, че идеята е добра. Володя изглеждаше искрен и като че ли последователен в намеренията си. Само дето изпи почти цяла бутилка бренди пред мен / отдадох го на силните емоции от спомена за скъпия му приятел и появата на негов двойник /.
Второ, дори и при поет риск за одобрение на моето отлъчване от групата за цяло денонощие, и при най-малката моя грешка на руска територия ме очакваше сериозно наказание, включително и изключване от военното училище! И аз, и капитанът отговарящ за групата ни бихме носили дисциплинарна отговорност!
И трето ....... Трето, аз бях за първи път в чужбина, случаен непознат разпозна в мен двойник на най-добрият му приятел, загинал трагично във войната в Афганистан! Ще прекарам един ден с истински руснаци, в истински руски дом, ще усетя истинския руски живот / не от прозореца на интерхотела или от вагона на влака /! Усещах неочаквана приключенска тръпка във вените си и желание да направя нещо неочаквано, непланирано и нарочно недообмислено.
Какво пък...!
- Коля, говори с началника, говори! Ще гарантирам за теб! Ще те запозная с Таня! Утре ще берем гъби! Давай!
Володя отнесе бутилката с две глътки остатък и каза, че ще се преоблича. Аз отидох при капитана, излъгах че имам роднини в Ленинград, които не съм виждал от години. Оставих му адреса на Володя и казах, че е от персонала на хотела. Той мърда мустак десет минути, сумтя и изтръгва обещания за какво ли не от мен, но накрая, за мое учудване благослови моето отсъствие.
- И ако утре до пет след обяд те няма в хотела, ще те търся с милицията! Прави си сметката!
Заклех се в пагоните си, взех си четката за зъби и скочих в неизвестното.
Володя беше извън себе си от радост. Отведе ме към трамвайната спирка, където се струпваха хора в края на работния ден. Чувствах се малко странно с парадната си униформа сред тях, беше по-различно от усещането по обичайните туристически места като музеи, лаври и паметници. Но никой не ми обърна специално внимание.
По-интересно беше поведението на Володя. В претъпкания трамвай той започна да ми разказва истории за героични побоища с местни бандити и дори разголи корема си, за да ми покаже белези от порязвания с нож, повечето от които доста грубо шити. В говора му започна да се проявява ефектът от изпитото. Историите му станаха несвързани, а гравитацията започна да влияе видимо на равновесието му, особено при завоите. Подкрепях го, но в погледите на някои пътници започнах да усещам съчувствие. В някои кратки моменти съжалявах, че не останах в хотела, но си припомнях че човек не трябва да бяга от нови познанства и приключения, а аз бях във ваканция! Но Володя не спря да ме учудва с редуването на състояния на откровено пиянство и проблясъци на съвсем здрав разум. Отдалечихме се значително от хотела и аз си даддох сметка, че не бих могъл да се върна там по памет. Преминахме през огромни жилищни комплекси, паркове, сменихме трамвая, което тотално ме дезориентира. Тъй като се мръкна, аз се притесних дали Володя ще открие жилището си или ще трябва да търся помощ за връщане в хотела.
Но в един момент той просто каза:
- Стигнахме!
Влязохме в мрачен панелен блок, взехме асансьора и се озовахме пред някакъв апартамент. Володя позвъни неколкократно, извика едно „Таняяяяяя“ и вратата се отвори. Той незабавно ме представи:
- Танюша, това е Коля, гледай го! От България!
Тя не изглеждаше подготвена за това, както ми се стори, но отговори с малко пресилена любезност, че ни очаква.
Беше видимо по-млада от него жена, която вероятно не за първи път го посрещаше в подпийнало състояние. Аз и обясних за любезната му покана и накратко че сме се запознали в хотела и тя постепенно излезе от първоначалното стъписване. Предложи нещо за пиене и след малко към нас се присъедини внезапно придобилия свеж вид Володя. След няколко минути на опознаване и двамата демонстрираха добро настроение и гостоприемство, искрено се интересуваха от живота в България и от ученето ми във военното училище. Бяха добри събеседници, а междувременно започнаха да прииждат по двойки техните приятели от „компанията“, като всеки носеше бутилки и мезета. След час в този малък апартамент се вихреше истински купон. Всички се надпреварваха да ме забавляват с историите си, пяха, танцуваха, напиха се. Бях решил да съм деликатен относно темата за Витя, но когато ги попитах за него, всички единодушно потвърдиха казаното от Володя, че е бил страхотен човек и приятел, душата на компанията. Две от жените, заедно с Таня поплакаха, но им мина учудващо бързо за мен и скоро отново се надвикваха с останалите. Абе, веселба голяма!
Нямам спомен кога и как съм легнал, но се събудих в дневната, полуразсъблечен, с жестока болка в черепа и устна кухина, пресъхнала като пустинята Гоби. Обзе ме истински ужас като осъзнах, че хапчетата ми за главоболие са останали в хотела. Наложи се да изчакам събуждането на домакините с пулсиращи слепоочия около два часа. Те се появиха в състояние не по-добро от моето, и малко се учудиха на желанието ми за студен душ, но ми показаха вратата на банята. Вече чувствително освежен, се присъединих към оскъдната и продължителна закуска с остатъците от мезетата от вечерта. Иначе коментарите за купона бяха много позитивни и двамата искрено се радваха на решението ми да им дойда на гости и да разнообразя петъчната вечер. Благодарих им от сърце и споделих, че ми обещаха да ми покажат снимка на Витя. Те потърсиха някакви албуми, показаха ми много други снимки на хора от компанията, но не откриха негова. По средата на разглеждането дойде една от снощните двойки и припомни за плана да се берат гъби. Всички скочиха и казаха – Хайде тръгваш и ти с нас. – Аз отбелязах,че съм с парадна военна униформа, но те бързо ме успокоиха, че ще ме облекат подходящо. Поровиха в гардероба, извадиха някаква рубашка и клин на Володя, добавиха и гумени ботуши и след малко излязох пред блока напълно дегизиран като местен жител. Беше ми смешно, като си представях как изглеждам отстрани. Пресякохме няколко междублокови стопанства и за мое учудване се появи истински руски лес – с огромни стари дървета с разлистени корони, бели брези, мек и дебел мъх, бледозелена трева и множество пътечки. Намирайки се в Ленинград, един от най-големите градова в Европа, не очаквах да попадна от блока направо в дива гора. Липсваха алеи, осветление, пейки и каквито и да е подобрения. Както вървяхме по пътечката, моите домакини започнаха да се навеждат и да пълнят кошниците, които бяхме взели. Наистина беше пълно с гъби, от десетки видове, каквито не бях виждал преди. Аз гордо им казах предния ден, че съм опитен гъбар, но сега си глътнах езика пред това което виждах. Единствените гъби наподобяващи тези, които аз познавах бяха някакъв вид пачи крак. Останалите бяха като нарисувани от художник-аниматор и почти не виждах две еднакви.
- Абе Володя, кажи кои са ядливи, да не сбъркам нещо!
- Бери, бери, всички се ядат!
- Опасно е, в България хора умират всяка година от гъби!
- Бери бе, няма страшно!
Всички събираха красивите гъбки, без да подбират и аз отново усетих адреналина в кръвта си, като гледах махмурлийските им физиономии. Представях си как ме приемат с отравяне в някоя Ленинградска болница, и след това още с пристигането в България ме разжалват и изпращат в дисципа. Но, какво да правя – напълних кошницата си с произведения на горското изкуство, на които не им знам нито имената, нито степента на токсичност.
Разходката за гъби винаги ще помня като влизане в руска народна приказка, нарисувана с пастелни бои. Беше чак неестествено красива, ухаеща на цветя, с пеещи птички, слънце прозиращо през клоните на дърветата, а на средата аз – махмурлия с гаден дъх, гумени ботуши и рубашка.
Не стига това, ами за обяд те наистина сготвиха всички гъби и всички изядохме до последната гъбка в тигана.
Володя отиде в стаята си да се преоблича за смяната в хотела.
Аз реших да използвам момента и се обърнах към Таня:
- Таня, време е да тръгвам, а аз така и не видях снимка на Витя, дали можеш да намериш някоя.
Тя отвори някакво чекмедже извади няколко снимки и отдели една от тях.
- Виж, ето тук се беше снимал преди да замине.
От снимката гледаше млад симпатичен мъж в униформа, усмихващ се на някого встрани от обектива. Лицето му накара сърцето ми да спре да бие. Не виждах каквато и да е прилика с мен, ....... или може би грешах? Наистина бях махмурлия, но бях изтрезнял – зрението не ме лъжеше!
- Таня, а ти как мислиш – Витя прилича ли на мен?
- Изобщо не, а ти защо питаш?
Не казах нищо.
По пътя към хотела Володя също беше мълчалив, личеше си, че махмурлукът още го държеше. Разделихме се във лобито, дълго се прегръщахме. Той отново се разплака.
Взех си болкоуспокоителните и спах 12 часа.
Напълно пропуснах третия ден от програмата в Ленинград.
Преди да стигнем София попитах Игнат как намира пътуването – Ермитажа и всичко останало.
Той отговори почти без да се замисля:
- От трите града жените в Киев са най-красиви!


Публикувано от anonimapokrifoff на 03.01.2023 @ 10:04:59 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Kalo-yan

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

Сюжет за една реклама
автор: LeoBedrosian
1093 четения | оценка 5

показвания 67862
от 125000 заявени

[ виж текста ]
"Моят руски близнак" | Вход | 1 коментар | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Моят руски близнак
от Marta на 04.01.2023 @ 13:14:53
(Профил | Изпрати бележка) http://doragspd.wordpress.com/
Интересно ми беше и го прочетох! МИсля си, че да направиш от обичайния живот увлекателно четиво е вече заявка за перо. Леко перо за Новата!


Re: Моят руски близнак
от Kalo-yan на 04.01.2023 @ 15:39:50
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря за позитивния коментар, много насърчителен!!! Повече свежи четива през Новата 2023!!!

]