автор: Patrizzia

Тъй драскам си от памтивека,
със стихове изписах и небето.
Съдбата ми ни тежка е, ни лека,
и кръста нося с лекота, додето
описвам с думи прости, непревзето,
това, което нощем ме гнети.
Дали разбираш болката ми ти?

Поспират се, разбрали, не разбрали,
но всеки стих е искрен и сърдечен.
Дали ги помня всичките? Едва ли.
 — "Как пък не спря?" – през зъби някой рече.
Умора нямат лудите, човече.
Мечтата им до слънцето лети...
Дали разбираш болката ми ти?

И скитам се, немила и недрага,
и възрастта напомня правилата.
И все се моля Бог да ми помага,
да си изпълня мисията свята,
надеждата да нося над Земята,
дорде в душата въглен жив блести...
Дали разбираш болката ми ти?

Човеко, спри! Послушай за минута,
додето в сиви делници се лута,
душата ти. Обича и греши.
Стиха ми – с девет котешки души,
да не остане болката нечута.