автор: pc_indi

Плътта ни предава.
Тя е крехка, ранима и мека,
изтъкана от кал
и божествени свилени нишки.
Едноличният храм е
за святата мощ на човека,
оживял след Господната
дълга и тежка въздишка.
Плътта усмирява-
този дъх и душа я разпъва.
Тя го пази в растежа
и сама чрез него пораства,
непременно различна
и безпрекословно красива,
дори когато
с показалец Времето я надрасква.
Плътта е чуплива.
Тя се рони, кърви и изтлява.
Но смилява се Бог
и често праща Асклепий
да я слепя и вае
вещо в лечителски шепи,
ако Път й е писан.
Макар, че Плътта не остава.
Тя е точният дрескод
за всяка въздишка на Бога,
с който на Бала
на Сътворението той се явява..
Плътта преминава.
Излишна е всяка тревога,
защото Душата,
Душата във всичко остава.