автор: ringo

От дни все дава телефонът му свободно,
отеква във душата тоз сигнал -
като набат при страшно бедствие съдбовно,
в което няма никой оцелял...

Сърцето й прескача често, губи ритъм,
заглъхва сякаш всеки миг ще спре.
Какво, какво се случва, мълком тя се пита,
опора търси, за да се подпре.

О, Боже!... Някой вдига телефона!
Най-сетне!... Но защо, защо мълчи?
С пресъхнали уста във микрофона
тя името едва-едва мълви...

Отсреща неразбрано шепнат нещо,
преглъщат сякаш в гърлото сълзи,
въздъхват сетне и отронват тежко:
"Отиде си!... И Бог да го прости!..."

И мигом сто камбани закънтяват,
и всичко се тресе с неистов гръм...
Без дъх останала и онемяла,
попада сякаш в най-ужасен сън...

Последна прошка не можа да вземе!
Дори не го прекръсти със ръка
преди по пътя сетен да поеме!
С какво ли Господ разгневи така?

Отгоре спуска се завеса сива,
напред посреща я сковаващ мрак.
Не знае накъде... защо отива?...
Но сякаш чува го... И после пак...