автор: Albatros

... къщата на село се кандилна,
взе да скърца горния ѝ кат,
под сайванта – в старата люпилня,
даже смокът бе умрял от глад,

в пукнатите грънци на стобора
вятър свири фугите на Бах,
кучето, щом зърне чужди хора,
свива си опашката от страх,

и асмата плаче за беритба,
за кърпеж – прогнилият улук,
даже и комшията не идва! –
и ме гледа, сякаш съм хайдук,

ровя се във бабиния дрешник,
сетне сядам в дядовия кът,
нито има кой да ме посрещне,
ни да ме проводи с: – Прав ти път! –

всъде туфи троскот и бодили,
с трън да влача, трън ще повлека,
сенчици са старците ми мили! –
бърша им портретите с ръка,

и един ден всичко ще се свърши,
подир някой цигански погром
ще обрасне в камъни и върше
споменът за моя роден дом.