автор: Albatros

... той троши на гълъбите кифла, гледа ги – и тихо си мълчи,
сигурен съм – Господ се усмихва в неговите хубави очи,
подпетил световната умора, все на път по Земното кълбо,
тръгва след пияния си кораб с някакъв си луд Артюр Рембо,
гушка малко котенце на пазва, клъцва му парченце сух салам,
тихо – сам на себе си приказва, и си отговаря – все тъй сам,

сигурно Земята много друса, ще го чувам – даже и отвъд,
цяла нощ крещя след автобуса: – Братко, накъде върви светът? –
накъде ли, питам се? – не зная, но в едничко сигурен съм, брат,
ако този път не води в Рая, ще ни отведе в самия Ад! –
и – развял сетрето си и шала, хващам се сега дори на бас –
лудият любимец на квартала? – може би това бях просто аз.