автор: Albatros

... красивото навярно предстои? – и приживе се надам да се случи –
да нарисувам с маслени бои Жена със стомна върху кротък ручей,
авлиги – ято в шеметен летеж! – на юг развяло трепетно ветрило,
и мама в храма как си пали свещ и кръсти се под благото кандило,
и – непременно! – варненския кей с дълбоките закотвени мауни,

момичето със рокличка солей, което спря за миг – да ме целуне,
след селфито със моите деца да вкарам в невзривената си флашка
последните си летни слънчица, които върху хълмите изпращам,
да не забравя – бялата ти гръд, и моя внук, край мен захрупал чипса...
Защото знам ли? – може би Отвъд светът ужасно много ще ми липсва.