автор: ringo

Един живот угасваше полека
и сенките смаляваха се бавно.
Тук свършваше житейската пътека
и ясен беше изходът отдавна...

Трептеше пламъчето колебливо -
фитилчето бе стигнало до края...
Във времето щом някой си отива,
душата му подготвя се за Рая...

И миг преди животът да угасне,
потрепнаха му устните в усмивка.
Прошепна в сумрака пределно ясно
пред пътя за Голямата Почивка:

"Приятелю, една молба последна:
Да ме обръснеш като се изгубя!...
За сетен път, когато ме погледнат,
жените ми да ме запомнят хубав..."

Обичах, посвещавах им сонети
и искрен бях - без евтин фалш и поза...
А на ревера ми да сложиш цвете -
най-алената и уханна роза!..."

И тръгна си - достойно и прилично,
от чара си изобщо не изгубил...
Оплакаха го - искрено и лично,
жените - всички, дето беше любил!...

---
От автора: Поводът за написването на тази творба е раздялата с най-добрия ми приятел, който освен редица забележителни качества, притежаваше и уникално чувство за хумор, което не го напусна до последния си час... На него дължа, така си мисля аз, умението да виждам дори мъничката, едва забележима сълза в хумора, както и да съзирам светлина дори тогава, когато в душите на другите цари скръб и безнадеждност...
Благодаря ти, Приятелю!...