автор: YOTOVAVA

Над житената тиха бездна
увисна като плод луната
и своята шевица звездна
обточи юли край нивята.

Ухае на липа и риган,
на мащерка и лудо биле,
щурчета щъкат из тревите,
със сладък аромат препили.

Кълби се мракът на талази,
поглъща празните колиби,
из неизбродните оврази
кръстосват луди самодиви.

И няма светлинка – да грейне,
и никой нощем не шушука –
камбаната е претопена,
продран е от ръжда олукът.

Печат ли черен е ударен,
на тоя край – от Бог забравен?
Заяжда прочката, след прага
безкрайна тишина ме дави.

Земице мила, накъде ли
отпрати рожбите си в здрача?
И ще се върнат ли – поели
обратен път – да те оплачат!