автор: Albatros

От малък съм си труден за разбиране.
И тъй ще ме опее дядо поп –
не различих изварата от сирене
и лещата – от простия бял боб.

С протегната душа стоях пред бялото! –
не смогнах черно да го нарека,
дори със риск главата ми от тялото
да се търкулне в черната река.

В безсънни нощи или в дни безсмислени,
единствено на Истината роб,
как плакал съм над поругани истини –
с опустошен от черни мисли лоб.

Със бяла риза – прав! – вървях към мерника,
преминах и през смъртната стена
с надеждицата! – вечната Вечерница
на пътя ни да плисне светлина!

А Истината – бял влак! – в коловозите,
към по-човечен свят – през нас лети.
Все някой ден – във стихове ли, в прози ли? –
дори след век! – ще я достигнеш ти.

Нима сме, братя, на лъжи обръгнали?
През зъби стиснал черната юзда,
аз моля ви, да тръгваме? – да тръгваме! –
все по реката с Бялата вода.