автор: Albatros

... такова дребосъче съм, че вече
ме пускат в автобуса без билет! –
едно – почти невидимо, човече,
по цял ден си приказвам tête à tête,

поседна ли на Седмата си пейка –
залутал се из спомените мъж,
се питам: – Господи, къде офейка
от мен момчето в цъфналата ръж?

Светът престана да ме забелязва –
ненужен, леко трезвен, сам и слаб,
и мравката от топлата ми пазва
си тръгва със троха от моя хляб,

Въпросът ми навярно е нескромен?
И заслужава присмеха ви лек? –
нима и аз ще бъда утре спомен
за отлетял във Нищото Човек?

Изчезнаха надеждите ми вече,
че всеки жив Човек ще ми е брат.
Аз бях едно невидимо човече
във дебрите на този смахнат свят.