автор: Lombardi

Ден Първи
Еди се беше изпънал на малкият плац заедно с около 40 други обръснати до голо нещастници и се чудеше какво по дяволите прави тука. Високият сух лейтенант оглеждаше новобранците като роби на римски пазар и говореше абсолютно безсмислени неща.
- Новобранци, аз съм вашият лейтенант …. и съм вашият командир. Няма да говорите, няма да мислите , няма да дишате без мое разрешение. Ще слушате и ще изпълнявате…
Еди се загледа се над шапката на робовладелеца и направи няколко прости сметки. За да оцелее 4 години и да се измъкне от тази ситуация явно трябваше да си форматира мозъка и да изглежда като господаря и повелителя пред него. Висок около метър и осемдесет , засукани мустаци и суховата кокалеста структура, лейтенанта изглеждаше като изваден от ниско бюджетен военен филм .
- Какво има, новобранец? – един дребен тип с вид на умиращ хамстер бе вдигнал ръка.
- Разрешете да дишам господин лейтенант – нещастника бе зачервил лице и бе на край сили.
- Разрешавам – помръдна мустаци лейтенанта и дребният тип пое дълбоко гадният военен въздух.
Еди дишаше тайно, като много внимаваше да не го видят и се чувстваше прекрасно за разлика от тъпото копеле до него. Изведнъж робовладелеца се разкрещя, извади тоягата и подкара стадото към спалните помещения. Спря пред първата, изпречила се пред очите му врата и набута вътре Еди и още четирима изпаднали в културен шок индивиди. След 15 минути, петимата събрани от съдбата нещастници излязоха от шока. Типа с пъпчивото лице делово започна да си подрежда багажа, оправи си леглото за секунди и озари всички с мазната си усмивка.
- Здрасти, аз съм Стоунхенд
- Искаш да кажеш Стоунхендж
- Не , Стоунхенд. Ако исках да кажа Стоунхендж щях да го кажа.
- Не можеш да се казваш Стоунхенд- доволно заключи най интелигентно изглеждащият – няма как да са те кръстили Стоунхенд, имаш грешка.
Пъпчивото лице замръзна на място, може би наистина не се казваше Стоунхенд, Прерови на бърза ръка спомените си за да провери дали не са го наричали с друго име, но не се сети. Само веднъж някой го бе нарекъл Чуй или ТИ , не беше много сигурен „Ей ти , чуй , чуй това… „ Изтича като попарен към гардероба да извърши допълнителна проверка.
- Аз съм Кристофър, но можеш да ме наричаш Крис, или Алан , Филип , все ми е тая - протегна на Еди ръка интелигентният, докато вадеше от чантата всевъзможни енциклопедии, книги и макети на малки самолетчета.
Еди бе дълбоко заинтригуван от Кристофър -Алан- Филип. За първи път срещаше някой на който му бе все едно как се казваше.
- Еди, можеш да ме наричаш Еди, все ми е тая . Тези самолети истински ли са? – Еди за първи път срещаше някой който да вади истински самолети от чантата си
Крис въздъхна дълбоко и прие съдбата си.
- Да , съвсем истински . После ще ти покажа и истинските си книги.
Еди за първи път срещаше някой който да има истински книги.
Високият мургав тип с русата коса и сините очи, с вид на Холивудска звезда се приближи и показа перфектните си зъби.
- Господа, аз съм Давид.
Еди и Крис се спогледаха и потиснаха чувството си веднага да го пребият до смърт.
- Давид, аз съм Стоунхенд . Да , проверих го на личната си карта. Аз съм – обърна се доволно Стоунхенд към Крис, докато лъскаше подметките на ботушите си.
Четиримата се втренчиха в петия до прозореца. Типа явно не искаше да се представи доброволно. Изглеждаше като мексикански наемен убиец, тъмен тен, каменно лице и безлични черни очи.
- Стоунхенд, питай го нещо – прошепна Давид
- Защо аз, питай го ти?
- Добре де, ще го питам аз – Крис се очертаваше като едноокия в царството на слепите – Ей , пич, кой си ти ?
Непознатият залепи жестока жабешка усмивка на лицето си и четиримата отстъпиха леко назад за всеки случай.
- Казвам се Рокфорд, Мануел Рокфорд.
Еди набра кураж и му стисна ръката.
- Нали нямаш мексиканска жилка? Защото много си черен брато.
- Представяш ли си да си в Южна Африка, ще си първият бял с черна кожа. – злобно се ухили Крис ...