автор: Patrizzia

Тя върви сред града и след нея усмивка остава.
Парцалива наметка край слабото тяло виси.
Като нея си мислиш, о Боже, дано да не си.
Но щастлива е много дори в свойта орис такава.

Няма име и дом – да е имала – вече не помни,
храни гълъби в парка с от вчера изпросен комат.
Вместо нея към слънцето сутрин те смело летят.
И в очите им птичи живеят мечтите ѝ скромни.

Пада нощ по наметката прашна изгряват звездите,
тя постила я нежно – да стопли измръзнал сирак.
Не е важно, че гладна ще легне, ще спи ли и как...
Но е важно преяли, преситени, как ли ще спите?