автор: ma_gi

Каквото можех,
взех от тишината,
от спящите във мен неверни думи,
от корена на ореха,
от ятото
в непреходната преходност на юни.

От истините,
дето си припомних
и от лъжите,
дето заваляха,
напълних с мед и вино пъстри стомни
и сенки вграждах
в новата ми стряха.

И сбъдваше се приказка за лято.
За огън и любов.
И за магия.
За есен,
пълна с остаряло злато
и зима,
във която да го скрия...

И ето -
тихичко подреждам думи.

Каквото можех,
взех.
Сега го давам -
където бях,
не бива да се будя,
където съм,
не мога да остана...