автор: Albatros

... отдавна не сънувам теменуги, дъбрави с меки пролетни цветя,
в токатите – и в Баховите фуги! – във сънища по цяла нощ летя,
пресичам междузвездните пространства на старичкото свое НЛО,
понеже грохна цял живот да странства душата ми с пречупено крило,
сред грохота на сринати надежди, порутени – из бездните – мечти,

и няма да се върнат дните прежни! – и споменът не ще я приюти,
и моите лирически герои в съня ми ще си шепнат: – Отче наш! –
ни изгревите вече ще са мои, ни залезът, наметнал златен плащ,
в свето единство – тяло, дух и мисъл, ще си прехвърля хребета висок.
Лети, душа! – така ни е орисал – на дълъг и на вечен полет, Бог.