автор: Patrizzia

Присвил е юни гневно мокрите си длани,
гласът на вятъра от мъка е продран.
Черешите и днес до шушка са обрани,
плодът – горчив за мъртвите сега е дан.

Очите на тъгата светят тъмносини,
дали от спомени денят е потъмнял?
И шепичка костилки времето не чини,
това остава след човека – кръст и кал.

Светкавиците май вещаят летни бури,
криле на ангели объркани свистят.
Дали небето ден избра - да прекатури,
в гнева божествен толкоз грешния ни свят?

На гробищата – шепа мокри оплаквачи,
нехаещ за дъжда, навярно гладен луд.
Животът кратък е и нищичко не значи,
крещят душите нощем, ала недочут,

остава този глас – гъмжи тълпата шумно,
човекът за човека вълк е, а не брат.
Пелин вършее Бог в небесното си гумно,
костилки от череши твърди вън валят...