автор: YOTOVAVA

Два щърка отдалече са дошли,
а хълмът зимния си шал отмята.
И пият жадно моите очи
зелените пунктири на тревата.

От друмите, които са пред мен,
единствен ми остана само този –
закърпено след бурята небе
и грейналите зад дувара рози,

изронената подивяла ръж,
проскубаната от молци дантела,
стакатото на пролетния дъжд
и жужкащите пчелни децибели.

Навярно не е много, ала знам,
че то изцяло и докрай е мое
и в сънищата ме пренася там,
где плаче вечер тъмното усое,

с три сенчици, връхлитащи връз мен –
които нощем дълго разговарят,
в шептежа на единствената свещ,
разплакана, сама-самичка – в храма,

с черешите, отрупани през май,
с аязмото и спуканата стомна...
Къде остана този китен край,
щом как изглежда рядко си припомням?